Слушах странната му приказка, прехласнат като малко дете.
— Накрая били открити от други хора. Търговците от Дъждовитите равнини, издънки на бинградските, разкопавали погребаните древни градове в търсене на съкровища. Много неща намерили там. Много от онова, което видя днес да се поднася на Кетрикен — Пламенните накити, джидзинът, дори тъканта — е намерено в онези домове на Праотците. Открили също и дракони в пашкули. Разбира се, нямали представа какво всъщност представляват. Помислили… кой знае какво са си помислили отначало? Може би са ги взели за огромни части от стволове на дърво. Така ги наричат всъщност — вълшебническо дърво. Разрязвали ги и използвали пашкулите като дървен материал, като се отървавали от недооформените дракони. Именно от този материал построили своите Живи кораби и жизнените корени на тези странни съдове са в съществата, каквито са били някога. Предполагам, че повечето дракони са били мъртви много преди да разрежат пашкулите им. Но най-малко един бил все още жив. И след верига събития, с които не съм напълно запознат, пашкулът се оказал на слънчева светлина. Излюпил се. От него се появила Тинтаглия.
— Слаба и зле оформена. — Опитвах се да свържа разказа му с онова, което ми бе разказал навремето.
— Не. Яка и силна, толкова арогантно създание, колкото не можеш да си представиш. Тръгнала да търси други от своя вид. Накрая се отказала. Вместо дракони намерила змии. Били стари и огромни, защото — тук отново само предполагам, Фиц — защото онова, което унищожило възрастните дракони, променило света дотолкова, че змиите не можели да достигнат местата, на които правели пашкулите си. Десетилетие след десетилетие, а може би век след век, те правели периодични опити да се върнат и много от тях загивали. Но този път Тинтаглия ги водела, хората от Бинград прокопали по-дълбоко речните корита и някои от змиите оцелели при миграцията. В средата на зимата оформили пашкулите си. Били стари, отслабнали и болни и имало само един дракон, който да ги пази и да им помага. Много загинали по пътя нагоре по реката; други заспали в пашкулите си, за да не се събудят никога. Когато настъпило лятото, излюпилите се на слънчевата светлина били хилави. Може би змиите били твърде стари, може би не били прекарали достатъчно време в пашкулите си, може би не са били в добро състояние, когато настъпило времето им за промяна. Те са окаяни създания. Не могат да летят, нито да ловуват самостоятелно. Те отвличат вниманието на Тинтаглия, защото за драконите е характерно да презират слабостта и да оставят недостатъчно силните да загинат. Но ако ги остави да умрат, тя ще е завинаги съвсем сама, последна от своя вид, без надежда да го съживи. Затова Тинтаглия изразходва цялото си време и сили да ловува за тях и да им носи плячката си. Вярва, че ако може да ги нахрани достатъчно, те може и да укрепнат и да станат истински дракони. Тя иска… не, изисква от търговците от Дъждовитите равнини да й помагат в това. Но те имат свои собствени деца за изхранване и война, която пречи на търговията им. И така всички те водят една трудна борба. Така беше преди две години, когато за последен път посетих Дъждовитата река и равнините. Предполагам, че и сега положението е същото.
Известно време седях мълчаливо и се опитвах да проумея странния му разказ. Не можех да се съмнявам в него; разказвал ми бе твърде много странни неща през годините. И в същото време приемането на разказа му внезапно караше собствените ми преживявания да приемат различна форма и значение. Опитах се да обмисля какво означава историята му за Бинград и Шестте херцогства сега.
— Сенч и Кетрикен запознати ли са с всичко това?
Той бавно поклати глава.
— Във всеки случай не от мен. Възможно е Сенч да има други източници. Но аз никога не съм разговарял с него за това.
— Еда и Ел, но защо? Сега преговарят на сляпо с бинградците, Шуте. — Хрумна ми още по-лоша мисъл. — Разказвал ли си изобщо на някой за драконите? Бинградските търговци наясно ли са с истинското естество на драконите на Шестте херцогства?