Настъпи тишина. После Сенч ме накара отново да повторя всичко, което ми беше разказал Шутът за бинградските дракони. Зададе ми също и въпроси за драконите на Шестте херцогства, на повечето от които не можех да отговоря. Имало ли е родени от змии дракони сред онези, които събудих? Ако родените от змии бинградски дракони се надигнат срещу Шестте херцогства, дали нашите могат да бъдат убедени да ни защитят отново? Или ще застанат на страната на люспестите си роднини? И като стана въпрос за люспи, какво мисля за онова гущероподобно момче? Дали Шутът е чувал нещо за хора от такъв вид?
Когато най-накрая ме отпратиха, бях страшно гладен. Напуснах личните покои на Кетрикен по тайни пътища и слязох в кухнята да намеря нещо за хапване. Врявата и бъркотията бяха неописуеми и изобщо не ме пуснаха да вляза. Оттеглих се и направих набег в залата на стражите, където намерих хляб, месо, сирене и бира — единственото, което ми трябваше, за да задоволя стомаха и душата си.
Тръгнах нагоре по стълбите. Чудех се дали ще мога да открадна малко време за сън, докато лорд Златен и останалите благородници вечерят с бинградския контингент. Знаех, че трябва да се преоблека и да сляза, да стоя до рамото му и да следя как се развива вечерта, но знаех и че умът ми не е в състояние да поеме още информация. Бях оставил нещата на Кетрикен и Сенч — те да му мислят. А и кашата с Хеп пронизваше сърцето ми. Не можех да измисля никакъв начин, по който да оправя положението с това момче.
Сън, реших твърдо. Сънят ще ме предпази за известно време от всичко това, а може би като се събудя, някои неща ще са по-ясни.
Почуках и влязох. Някаква млада жена стана от един от столовете до камината. Огледах се за лорд Златен, но от него нямаше и следа. Може би беше в някоя от другите стаи? Едва ли — малко вероятно бе да остави гостенка сама. Не виждах също така храна и вино, а той със сигурност щеше да нареди да поднесат.
Беше поразителна жена. Не само заради екстравагантното облекло; повече заради размерите си. Беше висока поне колкото мен, с дълга руса коса, светлокафяви очи и мускулести като на воин ръце и рамене. Дрехите й бяха подбрани специално да подчертаят това. Черни ботуши до коленете, а над тях широки панталони вместо пола. Ризата бе от лен с цвета на слонова кост, а пищно украсеният жакет — от мека еленова кожа. Ръкавите на ризата бяха плисирани, по маншетите имаше дантели, но не толкова, че да й пречат. Кройката на дрехите бе проста, но пък бяха с богата бродерия. Имаше по няколко обеци на ушите, някои от дърво, други — от злато. В навитите на спирала украшения разпознах ръката на Шута. Злато имаше и на шията и китките й, но накитите бяха прости и бих се обзаложил, че ги носи по-скоро за собствено удоволствие, отколкото за показ. На едното й бедро висеше обикновен меч, на другото — практичен нож.
В първия момент на изненада се гледахме очи в очи. После погледът й се плъзна по мен по начин, който ми бе до болка познат. Когато очите й отново срещнаха моите, тя се усмихна обезоръжаващо. Зъбите й бяха ослепително бели.
— Вие трябва да сте лорд Златен. — Протегна ръка. Облеклото й може и да беше чуждестранно, но акцентът й бе шоукски. — Аз съм Йек. Може би Янтар ви е споменавала за мен.
Инстинктивно поех ръката й.
— Съжалявам, милейди, но имате грешка. Аз съм прислужникът на лорд Златен. Том Беджърлок. — Здрависването й бе енергично, ръката й — мазолеста и силна. — Съжалявам, че не бях тук да ви посрещна. Не знаех, че лорд Златен очаква гости. Да ви поднеса нещо?
Тя сви рамене, пусна ръката ми и се върна при стола си.
— Лорд Златен едва ли ме очаква. Дойдох да го потърся и един слуга ме упъти насам. Почуках, никой не отговори, така че влязох да почакам. — Седна, кръстоса крак върху крак и се усмихна многозначително. — И тъй, как е Янтар?
Нещо не беше наред. Хвърлих поглед към другите врати.
— Не познавам никого на име Янтар. Как влязохте?
Бях между нея и вратата. Изглеждаше страховито, но облеклото й беше в ред и косата й не беше разрошена. Ако беше направила нещо на Шута, щеше да има поне някакви следи от борба. А и в стаята всичко изглеждаше на мястото си.