— Отворих вратата и влязох. Не беше заключено.
— Тази врата винаги се заключва. — Опитах се да възразя учтиво, но тревогата ме обхващаше все повече и повече.
— Е, днес не беше, Том. Имам важна работа с лорд Златен. Тъй като ме познава добре, едва ли би имал нещо против, че съм влязла в покоите му. Свърших доста неща от негово име през последната година, с Янтар като посредник. — Наклони глава. — И не мога да повярвам, че не познаваш Янтар. — Наклони глава на другата страна и ме огледа преценяващо. Ухили се. — Знаеш ли, повече те харесвам с кафяви очи. Отиват ти много повече, отколкото сини като на Образцов.
Гледах я втрещено. Усмивката й стана още по-широка. Сякаш ме гледаше някаква голяма, прекалено дружелюбна котка. Не усещах обаче нищо животинско у нея. По-скоро тя потискаше веселието си и нарочно ме караше да се чувствам неудобно, но по приятелски, закачлив начин. Не можех да я разбера. Опитах се да реша дали ще е по-добре да я изхвърля, или да я задържа докато се върне лорд Златен. Все повече и повече ми се искаше да отворя вратата на спалнята му и да надникна, за да съм сигурен, че нищо не му се е случило в мое отсъствие.
Изпитах огромно облекчение, когато ключът му щракна в ключалката. Отидох до вратата, отворих и обявих, преди да е прекрачил прага:
— Лорд Златен, имате гостенка. Лейди Йек. Казва, че е…
Преди да успея да довърша, той почти ме избута и нахълта вътре. Затръшна вратата, все едно се боеше лейди Йек да не избяга в коридора. Залости я и едва тогава се обърна към нея. От години не бях виждал лицето му така бледо.
— Лорд Златен? — възкликна Йек. Взираше се в него сякаш цяла вечност. Накрая се разсмя от сърце и се заудря с юмрук по бедрото. — Ама разбира се! Лорд Златен! Как не се сетих?! Трябваше да се сетя от самото начало!
Тръгна към него, напълно уверена в топлото му посрещане, прегърна го, после отстъпи назад. Хвана го за раменете и възхитеният й поглед обходи лицето и косата му. Лично на мен той ми се виждаше замаян, но усмивката му не изчезна.
— Великолепно. Ако не знаех, никога нямаше да се сетя. Но не разбирам. Защо е нужен този номер? Така не ви ли е трудно да сте заедно?
Погледна ме. Беше очевидно, че въпросът се отнася и за двама ни. Загатването й бе ясно, макар да не можех да проумея момента с „номера“. Чаках лорд Златен да направи някакъв разясняващ коментар, но той запази мълчание. Явно физиономията ми я озадачи, защото тя отново погледна лорд Златен.
— Янтар — несигурно рече тя. — Не се ли радваш да ме видиш?
Лицето на лорд Златен беше като парализирано. Накрая устните му успяха да се размърдат. Гласът му бе тих и спокоен, но въпреки това бе някак напрегнат.
— Том Беджърлок, за днес нямам повече нужда от услугите ти. Свободен си.
Никога не ми е било по-трудно да остана в ролята си, но долових отчаяние в официалния тон на лорд Златен.
Стиснах зъби и се поклоних сковано, потиснах кипналото си възмущение от очевидното предположение на Йек за нас двамата. Гласът ми бе леден.
— Както желаете, милорд. Ще използвам възможността да си почина. — Обърнах се и тръгнах към стаята си. Докато минавах покрай масата, взех една свещ. Влязох и затворих вратата след себе си. Почти.
Не се гордея с онова, което направих след това. Може би трябва да обвинявам обучението на Сенч? Бих могъл, но няма да е честно. Изгарях от възмущение. Йек явно смяташе, че с лорд Златен сме любовници. Той не си бе направил труда да разсее заблудата й; думите и поведението й ми показаха, че самият той я е подвел. И продължаваше да я заблуждава с някаква своя цел.
Йек ме бе гледала така, сякаш знаеше за мен много повече, отколкото аз за нея. Явно познаваше лорд Златен от друго място и от друго време. Бях сигурен, че не съм я виждал никога. Така че каквото и да знаеше за мен, беше го научила от него. Оправдах шпионирането си с довода, че имам правото да знам какво говори за мен Шутът на непознати. Особено когато някой непознат мести поглед от него към мен и се усмихва така многозначително и оскърбително. Какво й бе наговорил за мен, че да я накара да предположи подобно нещо? Защо? Защо му беше да го прави? Яростта ми бе на път да избухне, но я потиснах. Трябваше да има причина, някаква движеща цел зад подобни приказки. Трябваше да има. Щях да се доверя на приятеля си, но имах правото да знам каква е тя. Насилих се да пропъдя всички емоции. Колкото и противна да бе ситуацията, трябваше да остана разсъдлив в преценките си. Заслушах се. Разговорът едва достигаше наострените ми уши.