Следователно изобщо не го познавах. И никога не го бях познавал.
И неволно разбрах, че съм стигнал до най-дълбокия източник на обидата си. Да открия, че най-истинският приятел, който съм имал, е непознат, бе като забит в сърцето ми нож. Шутът бе поредното увлечение, погрешна стъпка в тъмното, фалшиво обещание за топлина и близост. Поклатих глава.
— Идиот — наругах се тихо. — Ти си самичък. По-добре свиквай с това.
Но несъзнателно се стремях натам, където някога имаше спокойствие.
И в следващия миг липсата на Нощни очи избухна като ужасна физическа болка в гърдите ми. Стиснах очи, изкачих още две стъпала и седнах на малката пейка до шпионката към покоите на нарческата. Примигнах, за да прогоня парещите момчешки сълзи, които напираха в очите ми. Сам. Винаги се връщах към самотата. Беше като зараза, лепнала ми се, откакто на майка ми не й стигнал кураж да се опълчи срещу баща си и да ме задържи и откакто баща ми предпочел да се откаже от короната и именията си, вместо да ме признае.
Опрях чело в студения камък и се насилих да се овладея. Успокоих дишането си и изведнъж си дадох сметка за приглушените гласове оттатък стената. Въздъхнах. И по-скоро за да се махна от собствения си живот, отколкото по друга причина, надникнах през шпионката и се заслушах.
Нарческата седеше на ниско столче в средата на стаята. Плачеше тихо и се люшкаше напред-назад. Сълзите се стичаха по бузите й и капеха от брадичката й. На раменете й бе наметнато мокро одеяло. Запитах се дали не е понесла някакво наказание от баща си или Пиотре.
И докато се чудех, Пиотре влезе в стаята. Щом го видя, нарческата изхлипа. Той беше стиснал зъби и лицето му бе пребледняло. Носеше наметалото си увито като вързоп. Пусна го на пода и коленичи пред нея. Хвана я за ръка и попита тихо:
— Коя е?
Тя пое дъх и изпъшка:
— Зелената. Така мисля. — Отново пое дъх. — Не знам точно. Започне ли да гори, боли толкова силно, че сякаш и другите са пламнали.
След което вдигна ръка към устата си и захапа палеца си. С все сила.
— Не! — възкликна Пиотре.
Вдигна капещия край на одеялото, сгъна го два пъти, измъкна пръста от устата й и го натика между зъбите й. Без да отваря очи, тя впи зъби в него.
— Съжалявам, че закъснях. Трябваше да се промъкна тайно, за да не ме види никой и да не започне да задава въпроси. Освен това исках да е пресен и чист. Хайде, завърти се насам, към светлината. — Хвана я за раменете и я извъртя с гръб към мен. Мокрото одеяло се свлече от раменете й.
Над панталоните си от еленова кожа Елиания не носеше нищо. Беше татуирана от раменете до кръста. Това само по себе си ме потресе, но още по-силно впечатление ми направи рисунката — никога не бях виждал такава. Знаех, че жителите на Външните острови се татуират, за да означат от кой клан са, да се похвалят с победите си и дори да покажат положението на жената със специални знаци за брак и за родените деца. Но всички те приличаха на татуировката на челото на Пиотре — проста шарка от сини знаци.
Татуировките на Елиания нямаха нищо общо с това. Никога не бях виждал такива. Бяха великолепни, с ярки цветове и изчистени и ясни форми. В цветовете имаше метален отблясък, отразяваха светлината на лампата като полирано острие. Създанията, които се извиваха и усукваха по раменете, по гръбнака и по ребрата й, сияеха и проблясваха. Едната — изящно нарисувана зелена змия, която започваше от тила и се спускаше на меандри надолу сред останалите — беше подпухнала като мехур от изгаряне. Беше странно и прелестно, създаваше впечатлението, че съществото се намира непосредствено под кожата й. Пиотре възкликна съчувствено. Развърза наметалото и видях купчина свеж бял сняг. Той загреба с шепа и допря снега до главата на змията. За мой ужас чух съскане като от нажежено желязо. Снегът моментално се разтопи и потече по гръбнака на Елиания на тясна струйка. Тя извика от облекчение.
— Ей сега — рязко каза Пиотре. — Момент.
Разгъна наметалото и разстла снега на равномерен пласт.
— Лягай.
Елиания легна по гръб в снега и изскимтя. Виждах лицето й, потта на челото й и сълзите й. Лежеше неподвижно, със затворени очи, мъничките й гърди се издигаха и отпускаха с всеки треперлив дъх. Започна да трепери, но не се махна от снега. Пиотре бе взел захвърленото одеяло и го мокреше с вода от каната. После го остави до нея.
— Отивам за още сняг — каза й. — Ако този се стопи и престане да действа, опитай с одеялото. Ще се върна колкото се може по-скоро.
— Побързай — помоли задъхано тя.