— Ще побързам, мъничката ми. Ще побързам. — Стана и добави мрачно и тържествено: — Майките ни те благославят за това, което понасяш. Проклети да са Пророците и твърдоглавието им. И проклети да са онези драконовъди.
— Просто… просто искам да знам какво искаше. Какво очаква да направя, освен всичко, което направихме.
Пиотре обикаляше стаята, търсеше нещо, в което да донесе още сняг. Вдигна легена за миене, но го отхвърли. Накрая взе наметалото на нарческата.
— И двамата знаем какво очаква — отвърна грубо.
— Но аз още не съм жена — тихо рече тя. — Това е против законите на майките ни.
— Това е против моя закон — уточни Пиотре, сякаш волята му беше единственото, което имаше значение. — Няма да позволя да те използват по този начин. Трябва да има и друг. — После попита: — Хеня идва ли? Каза ли ти защо са тези мъчения?
Тя кимна.
— Настоява, че трябва да го обвържа. Да разтворя краката си, за да съм сигурна в него, преди да си тръгна. Това е единственият начин, в който вярва. — Говореше през зъби. — Зашлевих я и тя си отиде. И тогава болката стана четворно по-силна.
Гневът смрази лицето му.
— Къде е тя?
— Няма я. Взе наметалото си и излезе. Може би, за да избегне гнева ти, но мисля, че пак е слязла в града, за да подкрепи каузата си там. — Усмихна се с мъка. — Толкова по-добре. Положението ни тук е достатъчно трудно и без да се налага да обясняваме защо си убил прислужницата ми в пристъп на ярост.
Мисля, че думите й го накараха отново да започне да мисли практично, макар и да не го успокоиха.
— Добре, че тая курва е далеч от ръцете ми. Но не е ли малко късно да ме увещаваш да се сдържам? Храбра моя рибке, наследила си характера на вуйчо си. Постъпката ти не е била мъдра, но не намирам сили да те укоря заради нея. Бездушна кучка. Наистина смята, че това е единственият начин една жена да впримчи мъжа.
Невероятно, но нарческата успя да се изсмее.
— Това е единственият начин, в който тя вярва, вуйчо. Не съм казала, че не знам други. Гордостта може да обвърже мъжа дори когато няма любов. Точно на това се уповавам сега. — Челото й се намръщи от болка. — Донеси още сняг, моля те — изпъшка тя и той кимна отсечено и излезе.
Нарческата бавно се надигна. Събра разтопения сняг на по-тясна купчина. Татуировките на гърба й продължаваха да блестят, голата плът около тях бе яркочервена от студа. Елиания внимателно пак легна върху снега. Пое дъх и докосна веждите си с опакото на дланите си. Спомних си за един свитък, в който се казваше, че островитяните се молят в тази поза. Но единствените й думи бяха: „Майко моя. Сестро моя. За теб. Майко моя. Сестро моя. За теб“. Думите се сляха в монотонно припяване в ритъм с дишането й.
Треперех, колкото от благоговение към куража й, толкова и от съчувствие. Запитах се какво точно виждам и какво е значението му. Свещта ми бе догоряла наполовина. Взех я и бавно изкачих останалите стъпала до стаята на Сенч в кулата. Бях изтощен и обезверен и търсех някакво познато и утешително кътче. Но стаята бе празна, а огънят бе угаснал. На масата имаше невдигната чаша от вино. Изругах небрежността на Шишко и запалих огъня.
Взех лист и перо и записах каквото бях видял. Добавих разказа към предишната наблюдавана сцена между Елиания, Пиотре и прислужницата Хеня. Ясно беше, че Хеня трябваше да се държи под око. Поръсих написаното с пясък, изтръсках листа и го оставих на стола на Сенч. Надявах се, че по-късно ще мине оттук. Отново с горчивина си помислих за глупостта, че ми отказа начин да се свързвам директно с него. Знаех, че видяното току-що е важно; надявах се, че той знае защо.
С нежелание тръгнах към стаята си. Известно време се вслушвах. Не чух нищо. Ако бяха все още тук, Йек и лорд Златен или седяха мълчаливо, или се бяха оттеглили в спалнята му. След намеците й за мен второто не ми се струваше вероятно. Накрая открехнах едва-едва вратата. Стаята бе полутъмна, в камината гореше огън. Добре. Нямах желание точно сега да се изправям пред никого от двамата. Имах какво да им кажа, но все още не бях достатъчно спокоен, за да го направя.
Свалих наметалото си от закачалката и напуснах покоите на лорд Златен. Имах нужда да прекарам известно време извън замъка, далеч от всичките преплетени паяжини на интриги и измами. Имах чувството, че се давя в лъжи.
Слязох по стълбите и тръгнах към входа за прислугата. Но когато влязох в главната зала, внезапно усетих потръпване в Осезанието. Вдигнах очи. От другия край на помещението към мен вървеше забуленият бинградски младеж. Булото скриваше чертите му, но улових слабото синьо сияние на очите му. Мускулите на врата ми се стегнаха. Исках да свия настрани или дори да се обърна и да се отдалеча, само и само да го избегна. Но подобно действие щеше да изглежда странно. Стегнах се и решително тръгнах към него. Извърнах глава настрани, но усетих погледа му. Той забави крачка. Когато бях съвсем до него, кимнах, както подобава на слуга. Но преди да го подмина, той каза: