— Здравей.
Замръзнах и се превърнах в благовъзпитан бъкипски прислужник. Поклоних се.
— Добър вечер, господине. Мога ли да ви помогна?
— Аз… Да… Мисля, че можеш.
Вдигна булото и разкри люспестото си лице. Не можех да се сдържа и го зяпнах. Отблизо изглеждаше още по-необичайно. Не бях преценил правилно. Беше с години по-малък от Хеп и Предан, макар да не можех да определя точната му възраст. Височината му правеше момчешкото му лице някак нелепо. Сребристият блясък на люспите по скулите и челото му ми напомни за татуировките на нарческата. Изведнъж осъзнах, че шарката е същата, каквато понякога имитираше лорд Златен с джамайлийските си гримове. Странен дребен проблясък, който оставих при другите важни неща, които Шутът така и не си бе направил труда да ми обясни. Несъмнено щеше да ми разкаже, когато имаше изгода от това. Несъмнено. Горчилката ме изпълни като кръв от прясна рана. Бинградецът ми направи знак да се приближа, като в същото време отстъпи назад. Последвах го с неохота. Той надникна в една малка ниша и ми направи знак да вляза. Изнервяше ме. Повторих въпроса си като прилежен слуга.
— С какво мога да ви помогна?
— Аз… Имам чувството, че би трябвало да те познавам.
Вгледа се внимателно в мен. Отвърнах уж объркано на погледа му и той опита отново:
— Разбираш ли за какво говоря? — Сякаш се опитваше да ми помогне да започна разговор.
— Не, господине. Какво ще обичате? — Това бе единственото, което ми идваше наум.
Той се огледа и заговори неспокойно:
— Аз служа на дракона Тинтаглия. Дойдох с пратениците от Бинград и представителите от Дъждовитите равнини. Те са мои сънародници. Но аз служа на дракона Тинтаглия и нейните грижи са първостепенни за мен. — Говореше, сякаш думите му трябваше да ми предадат някакво дълбоко послание.
Надявам се, че на лицето ми не се е изписало какво чувствам. Бях смутен, но не от странните му думи, а от особеното чувство, което пробяга през мен от това име. Тинтаглия. Вече го бях чул, но сега, когато той го произнесе пред мен, беше като остър връх на сън, пробил си път в будния свят. Отново долових вятъра под крилете си, усетих в устата си вкуса на нежни утринни мъгли. После внезапният спомен отшумя и остави след себе си смущаващото чувство, че през някакъв момент от живота си съм бил нещо друго, различно от мен самия. Повторих единственото, което ми идваше наум.
— Господине? Какво ще обичате?
Той ме погледна напрегнато и се боя, че му отвърнах със същото. Висящите под долната му челюст неща се оказаха назъбена тъкан. Месестите висулки бяха твърде равномерни, за да са белег или някакъв неестествен израстък. Сякаш си бяха на мястото, също като носа или устните му. Въздъхна и докато го правеше, ясно забелязах как ноздрите му за момент се затварят. Явно реши да започне отначало, защото ми се усмихна и попита учтиво:
— Някога сънувал ли си дракони? Да летиш като дракон или… самият ти да си дракон?
Попадението бе твърде точно. Кимнах енергично като слуга, поласкан от вниманието на вишестоящ.
— О, нима не го сънуваме всички, господине? Искам да кажа, ние, от Шестте херцогства. Достатъчно стар съм и видях драконите, които дойдоха да защитят страната ни, господине. Предполагам, че е съвсем естествено да ги сънувам от време на време. Великолепни бяха, господине. А също ужасяващи и опасни, но не това запомнят онези, които са ги видели. Величието им остава в ума ми, господине.
Той се усмихна.
— Именно. Великолепие. Величие. Може би точно това усетих в теб.
Погледна ме и почувствах, че синкавото сияние в очите му е по-пронизващо и от изпитателния му поглед. Опитах се да се измъкна. Извърнах очи.
— Не само аз съм така, господине. Мнозина в Шестте херцогства видяха драконите в небето. А някои са видели много повече от мен, защото тогава живеех далеч от Бъкип, в селския дом на баща ми. Отглеждахме овес. Овес и прасета. Други биха могли да ви разкажат много по-хубави неща от мен. Но и един кратък поглед към драконите е достатъчен да възпламени душата на човек.
Той махна пренебрежително с ръка.
— Не се съмнявам, че ги е имало. Но имам предвид нещо друго. Имам предвид истински дракони. Дракони, които дишат, хранят се, растат и се размножават като всяко друго живо същество. Сънувал ли си такъв дракон? Дракона Тинтаглия?
Поклатих глава.
— Рядко сънувам, господине.