Той се взира някъде покрай мен толкова дълго, че реших, че ме е забравил. Помислих си дали просто да не го оставя и да се измъкна, но долавях нещо във въздуха. Магията тананика ли? Не, не беше точно тананикане, а вибрация без думи, която чувстваш не с тялото си, а с онази своя част, с която правиш или възприемаш магия. Осезанието шепне. Умението пее. Това нещо приличаше и на двете, но беше и различно. Пълзеше по нервите ми и ме караше да настръхвам. Внезапно очите му се стрелнаха отново към мен.
— Казва, че лъжеш — обвини ме той.
— Господине! — Бях толкова оскърбен, колкото позволяваше ужасът, който изпитвах. Нещо замаха гневно към мен. Сякаш през тялото ми преминаха нокти. Някакъв инстинкт ме предупреди да оставя защитните си стени, както си бяха, че всеки опит да ги подсиля само ще ме разкрие пред нея. „Нея“, защото онова, което се мъчеше да се добере до мен, бе определено женско. Поех дъх. Напомних си, че съм прислужник. Но всеки прислужник в Бъкип би се обидил на подобни думи от чужденец. Поизпънах се. — Кралицата ни има добра изба, господине, както е известно навсякъде в Шестте херцогства. Може би твърде добра за чувствителния ви вкус. Подобни неща се случват с чужденци. Може би е по-добре да се оттеглите за известно време в покоите си.
Той сякаш не ме чу. В собствените му думи се долавяше отчаяние.
— Трябва да ни помогнеш. Трябва да ги накараш да ни помогнат. Сърцето й се къса. Ден след ден тя се мъчи да ги нахрани, но е само една. Не може да изхрани толкова много, а те не могат да ловуват сами. Самата тя слабее и се изтощава от тежката задача. Отчаяна е, че няма да пораснат достатъчно големи и силни. Не я обричай да е последната от вида си. Ако тези ваши дракони са по някакъв начин истински, ще й се притекат на помощ. Във всеки случай, най-малкото, което можеш да направиш, е да убедиш кралицата си, че трябва да се съюзи с нас. Да ни помогне да сложим край на халкидската заплаха. Тинтаглия е вярна на думата си. Удържа корабите им далеч от Дъждовитата река, но не може да направи повече. Не смее да се отдалечи и да ни защитава, защото тогава малките дракони ще умрат. Моля те! Ако имаш сърце, говори с кралицата си. Не позволявайте драконите да изчезнат от този свят само защото хората не могат да спрат разприте си, та да им помогнат поне мъничко.
Пристъпи напред и се опита да хване ръката ми. Побързах да се отдръпна.
— Господине, боя се, че сте прекалили с напитките. Бъркате ме с човек, който има влияние. Аз нямам. Аз съм прост слуга. И сега трябва да изпълня поставените ми от господаря задачи. Приятна вечер, господине. Приятна вечер.
И докато той се взираше в мен, отстъпих назад с непрекъснати поклони, сякаш главата ми бе на конци. Щом се озовах в залата, се обърнах и забързано се отдалечих. Усещах синия му поглед с гърба си. С облекчение завих по коридора, излязох и с още по-голямо облекчение затворих вратата.
Огромни бели снежинки се спускаха от вечерното небе. Излязох от крепостта, като едва кимнах на стоящите на пост стражи, и поех по дългия път към града. Нямах точно определена цел, само ми се искаше да съм колкото се може по-далеч от замъка. Вървях в сгъстяващия се мрак и засилващия се снеговалеж. Имаше много неща, за които трябваше да мисля — за татуировките на Елиания и какво означават те, за Шута и Йек, за онова, което си мислеше тя за мен заради някакви негови думи, за дракони и люспести момчета, за това какво ще кажат Сенч и Кетрикен на бинградците и островитяните. В същото време колкото повече наближавах града, толкова по-настоятелни ставаха тревогите ми за Хеп. Опитах се да измисля как да го вразумя, да го накарам да се посвети с готовност на обучението си, да остави Сваня, докато не е в състояние открито да поиска ръката й, да се установи да живее при майстора си — да живее подреден живот и да следва всички онези правила, които щяха да му осигурят безопасност… но не и успех или щастие.
Прогоних тази последна предателска мисъл. Тя ме разгневи и обърнах гнева си към момчето. Трябваше да постъпя, както ме бе посъветвала Джина. Трябваше да покажа твърда ръка, да го накажа, че не се подчинява на волята ми. Да го лиша от пари и сигурност, докато не се съгласи да изпълнява каквото му кажа. Да го изкарам от Джина и да му кажа, че трябва да живее при майстора си или сам да се грижи за себе си. Да го принудя да спазва правилата. Намръщих се. Да бе, сякаш това бе подействало с мен на неговата възраст. Но все пак трябваше да се направи нещо. Трябваше да го вразумя по някакъв начин.
Мислите ми бяха прекъснати от тропот на конски копита зад мен. Моментално на първо място в ума ми изскочи предупреждението на Лоръл. Отстъпих настрани, докато конят и ездачът ме настигаха, и ръката ми докосна дръжката на ножа. Очаквах да ме подмине, без да каже нищо. Едва когато ездачът спря, видях, че е Славея. Известно време гледаше мълчаливо. После се усмихна.