— Качвай се зад мен, Фиц. Ще те откарам до града.
Сърцето е готово да избяга, където и да е, когато търси утеха. Знаех това и се овладях.
— Благодаря, но не. Пътят може да е коварен в тъмното. Конят ти може да пострада.
— Тогава ще сляза и ще повървя с теб. Отдавна не сме говорили, а тази вечер не бих отказала приятелско ухо.
— Мисля, че бих предпочел тази вечер да остана сам, Славея.
Тя помълча. Конят й затанцува нетърпеливо и Славея дръпна рязко юздите. Не направи опит да скрие раздразнението си.
— Тази вечер? Защо казваш „тази вечер“, след като имаш предвид „винаги бих предпочел да съм сам, отколкото с теб?“ Защо намираш извинения? Защо просто не кажеш, че не си ми простил и че никога няма да ми простиш?
Вярно беше. Не й бях простил. Но би било глупаво да й го кажа.
— Не можем ли просто да зарежем това? И без това вече няма значение — казах аз, и това също бе вярно.
Тя изсумтя.
— А. Разбирам. Няма значение. Аз нямам значение. Правя една грешка, не ти казвам нещо, което изобщо не те засяга, и ти решаваш не само че никога няма да ми простиш, но и че няма повече да говориш с мен?
Гневът й се засилваше изумително бързо. Стоях и гледах нагоре към нея. Отслабващата светлина едва осветяваше лицето й. Никога не я бях виждал по-стара и изтощена. И по-ядосана. Бях зашеметен от потока на гнева й.
— И защо е това, питам се? Защо „Том Беджърлок“ ме захвърля с такава лекота? Може би защото никога не съм означавала нещо за теб, с едно-единствено изключение. Едно удобно малко нещо, което ти го поднесох на прага, едно нещо, което си мислех, че споделяме в приятелство, привличане и, да, дори в любов. Но ти реши, че не го искаш повече от мен и затова ме захвърляш. Правиш всичко онова помежду ни, след което се освобождаваш от него заедно с мен. И защо? Признавам, мислех за това много повече, отколкото би трябвало. И ми се струва, че открих отговора. Дали защото си намерил друго място, на което да утоляваш похотта си? Да не би новият ти господар да те е научил на джамайлийските си обичаи? Или навремето съм грешила? Може би Шутът е бил истински мъж и ти просто си се върнал към онова, което си предпочитал винаги. — Отново дръпна рязко юздите. — Отвращаваш ме, Фиц. Ти си срам за името на Пророците. Радвам се, че си се отказал от него. Сега, след като знам какъв си, ми се иска никога да не бях лягала с теб. Чие лице виждаш сега, когато затвориш очите си?
— На Моли, тъпа кучко. Винаги съм виждал единствено Моли.
Това не беше вярно. Никога не бях лъгал нея или себе си по този начин. Но това бе най-болезнената обида, която можех да измисля в отговор на нейната. Може би не го заслужаваше. И се засрамих, че използвам името на Моли по този начин. Но тази вечер кипящият в мен гняв най-сетне беше намерил мишена.
Тя пое дълбоко дъх, сякаш я бях полял със студена вода. После се изсмя пискливо.
— Не се съмнявам, че споменаваш името й, докато твоят лорд Златен те язди. О, да, много добре си го представям. Жалък си, Фиц. Жалък.
Не ми даде възможност да отвърна на удара, а пришпори жестоко коня си и препусна в галоп в снежната нощ. За миг ми се прииска конят да се препъне и тя да си счупи врата.
И точно когато се нуждаех най-много от яростта си, тя ме напусна. Чувствах се зле, тъжен и самотен на тъмния път. Защо Шутът постъпи така с мен? Защо? Продължих да крача надолу.
Не отидох в „Набученото прасе“. Знаех, че няма да намеря Хеп и Сваня там. Вместо това отидох в „Куче и свирка“ — старата кръчма, в която често се отбивахме с Моли. Седнах в ъгъла, гледах как клиентите влизат и излизат и изпих две големи халби бира. Беше добра, много по-добра от онази, която можех да си позволя, когато бяхме идвали с Моли. Пиех и си мислех за нея. Тя поне ме беше обичала истински. Но утехата от тези спомени постепенно се изпари. Опитах се да си спомня какво е да си на петнадесет и влюбен, и толкова сигурен, че любовта дава мъдрост и оформя съдбата. Припомних си го твърде добре и мислите ми отново се насочиха към положението на Хеп. Запитах се дали, след като бях спал с Моли някой можеше да ме убеди по какъвто и да било начин, че нито имам право, нито ми е писано да го правя. Съмнявам се. Най-добре, реших една халба по-късно, бе изобщо да не бях допускал Хеп да среща Сваня. И Джина ме беше предупредила точно това, а аз не бях обърнал внимание. Точно както Бърич и Търпение ме предупреждаваха навремето да не започвам с Моли. Били са прави. Отдавна трябваше да го призная. Щях да им го кажа сега, на момента, стига да можех.