Знаех, че и той е прекарал часове зад шпионката, но не бе видял татуировките й. Тъй като напоследък тя не се бе оплаквала от здравето си, Сенч не можеше да прати в покоите й лечител, който да потвърди видяното от мен. Елиания остро бе отказала няколко покани за езда или игри с принца, така че Предан не можеше да определи дали годеницата му изпитва болка. А кралицата не смееше да настоява с поканите, за да не би да излезе, че Шестте херцогства имат повече интерес от годежа, отколкото Външните острови. В крайна сметка останаха единствено с моя разказ какво съм видял. А то озадачаваше всички ни. Както и прислужницата Хеня.
Тази жена оставаше пълна загадка за нас. Думите й за някаква господарка бяха неясни, освен ако нямаше предвид някаква стара роднина с власт върху Елиания. Дискретните проучвания в тази област не доведоха до нищо. Шпионите на Сенч също не помогнаха. На два пъти Хеня бе проследявана до града. И двата пъти беше успяла да се изплъзне — веднъж в тълпата на пазара, а втория път просто като завила на един ъгъл. Нямахме представа с кого се вижда, нито дори дали това има някакво значение. Тайнственото наказание на изгарящите татуировки говореше за магия, за която не бяхме чували. Може би трябваше да сме радостни от невидимата сила, подтикваща нарческата да приеме годежа. Вместо това и двамата бяхме смаяни от мрачната й жестокост.
— Сигурен ли си, че лорд Златен не би могъл да хвърли светлина върху това? — внезапно попита Сенч. — На една вечеря спомена, че навремето бил изучавал историята и културата на Външните острови.
Свих рамене.
Сенч изсумтя.
— Питал ли си го?
— Не — отговорих кратко. Той свъси вежди към мен и добавих: — Казах ти. Оттегли се в спалнята си и почти не излиза. Дори храната му носят там. Спуснал е завесите и на прозорците, и около леглото си.
— Но не мислиш, че е болен?
— Не е казал, че е болен, но оставам с впечатлението, че е поръчал на прислужника да разправя така в крепостта. Понякога си мисля, че това е донякъде причината да наеме Чар — за да може момчето да разпространява слуховете. Смятам, че предпочита да не се явява на публични места до заминаването на бинградците. Живял е в Бинград известно време и там със сигурност не е бил известен като Шута или лорд Златен. Струва ми се, че се бои да не би някой от пратениците да не го познае и да му създаде неприятности в двора.
— Виж ти. Е, в такъв случай може би постъпва разумно. Но е страшно неудобно за мен. Фиц, не можеш ли просто да влезеш и да поговориш с него? Да разбереш дали смята, че тоя Селден Вестрит е Умел?
— Той самият не е Умел и не мисля, че би доловил подобна аура около Вестрит.
Сенч остави чашата си.
— Но не си го питал, нали?
Вдигнах моята чаша и отпих глътка вино, за да спечеля малко време.
— Не — отвърнах най-сетне. — Не съм.
Той впери поглед в мен. После рече смаяно:
— Вие двамата да не сте напърдели гащите?
— Предпочитам да не говоря за това — отвърнах сковано.
— Хм. Сякаш всеки е избрал точния момент. Да смесим бинградски търговци с островитяни, насред бъркотевицата обиждаш любимия менестрел на кралицата, а като капак на всичко заформяш с Шута някаква глупава кавга, която прави и двама ви напълно безполезни. — Облегна се с отвращение в стола си, сякаш бяхме направили всичко с единствената цел да му създадем главоболия.
— Не вярвам да помогне с нещо за това — казах аз.
Напоследък почти не си говорехме с Шута, но нямах намерение да споделям това със Сенч. Лорд Златен беше наредил на Том Беджърлок да отпраща гостите, докато не се почувства по-добре, и аз правех точно това. Прекарвах колкото се може по-малко време в общата стая. На няколко пъти обаче забелязах в дневната малки знаци, че някой е идвал, докато ме е нямало — и че не е бил Чар с неговите задачи. Йек беше посещавала покоите му — разпознавах миризмата на парфюма й.
— Е, може и така да е. — Сенч ме изгледа намръщено. — Както и да е, по-добре да си оправите отношенията колкото се може по-скоро. Не струваш и пукната пара, когато нещо подобно ти е овесено на шията.