Поех дъх, за да се овладея.
— Това не е единственото, което ме тормози — оправдах се.
— Знам. Има куп неща, които тормозят всички ни. Какво искаше момчето ти, когато дойде завчера в замъка? При него всичко наред ли е?
— Не точно.
Бях смаян, когато едно от момчетата от кухнята бе почукало на вратата да ми съобщи, че ме търси някакъв младеж. Забързах надолу. Хеп чакаше на двора. Изглеждаше едновременно гневен и смутен. Не, нямало да влезе дори в помещението на стражата, макар да го уверих, че никой няма да има нищо против. Напоследък бяха свикнали да ме виждат там. Не искал да отнема от времето ми, защото знаел, че си имам достатъчно работа. И при тези думи чувството ми за вина започна да се засилва — наистина бях зает напоследък, често твърде зает, за да го видя, въпреки че знаех, че трябва да го направя. Докато успее да събере кураж да каже, че Джина го е отпратила и защо го е сторила, решимостта ми вече беше започнала да се разклаща.
Гледаше покрай рамото ми и сякаш говореше на смръщеното небе.
— И тъй като нямам пари, последните две нощи спах където сваря. Но няма да мога да изкарам по този начин до края на зимата. Нямам друг избор, освен да се преместя в спалнята при другите чираци. Само че… неудобно ми е да моля, след като майстор Гиндаст го предлагаше толкова често, а аз все отказвах.
Това бе нещо ново за мен.
— Предлагал ти е? Защо? Би трябвало да е доволен, че спестява малко пари, като не му се налага да ти осигурява закуска и вечеря.
Хеп изскимтя нещастно. Пое дъх.
— Предлага го всеки път, когато не се справям с работата. Казва, че ако съм бил спял с другите и съм ставал навреме за работа, ще съм много по-добър. — Извърна поглед. Когато заговори отново, в гласа му имаше мрачна гордост. — Каза, че вижда, че мога да се справям по-добре, много по-добре, стига да не съм така недоспал. А пък аз винаги настоявах, че мога да се оправя. И е така. Вярно, закъснявал съм един-два пъти, но съм бил на линия всеки ден, откакто пристигнахме в града. Всеки ден.
Каза го, сякаш можеше да не му повярвам. Премълчах съмненията си.
Оставих мълчанието малко да се проточи.
— Е, и какво? Какъв е проблемът в такъв случай? Щом ти го е предлагал на няколко пъти, сигурно ще е доволен, че приемаш.
Хеп не отговори. Ушите му почервеняха. Чаках. Накрая той се предаде.
— Ами… дали не можеш да се отбиеш и да му кажеш, че си решил, че така е по-добре за мен. Просто ще стане по-лесно. Не толкова неловко.
Заговорих бавно, като се питах дали думите ми са разумни.
— Може би за да не излезе, че се подчиняваш на искането му? Или за да не излезе, че Джина те е изгонила, защото не иска да си навлича неприятности?
Лицето на Хеп пламна и разбрах, че съм улучил. Понечи да се обърне. Сложих ръка на рамото му и когато се опита да се освободи, стиснах по-силно. Той се сепна, когато не успя да се измъкне. Явно от ежедневните ми упражнения с меча все пак имаше някаква полза. Вече можех да държа скимтящ момък против волята му. То пък едно постижение! Изчаках, докато престана да се съпротивлява. Не се опита да ме удари, но и не се обърна към мен. Заговорих тихо, само за неговите уши, а не за онези, които се бяха обърнали да наблюдават малкото ни съревнование.
— Сам иди при Гиндаст, синко. Можеш да си спестиш срама пред останалите чираци, като кажеш, че баща ти ти е заповядал да се преместиш при тях. Но за в бъдеще Гиндаст ще те уважава повече, ако сам идеш при него и му кажеш, че си премислил и си решил, че ще е по-добре, ако живееш в работилницата. И няма да е зле да си припомниш, че Джина беше добра. Не само с теб, а и с двама ни. Много повече от онова, което може да се купи с каквито и да било пари, и много повече, отколкото заслужаваме. Не я отбягвай, защото не е искала неприятности в дома си. Липсата на неприятности не бива да е цената, на която да бъде наша приятелка.
Охлабих хватката си и го оставих да се отскубне от мен и да се отдалечи. Не знам какво е направил. Не отидох да проверя. Трябваше да го оставя да се оправя сам. Имаше храна и покрив над главата, ако реши да ги приеме наред с вървящите към тях условия. Не можех да направя повече от това за него. Върнах се към разговора със Сенч.
— Хеп има известни проблеми със свикването с градския живот — признах на стария убиец. — У дома беше свикнал сам да си решава какво да прави след изпълняването на задачите. Животът беше по-прост. По-малко сиво ежедневие, повече възможности за избор.
— И по-малко бира и момичета — добави Сенч и за пореден път заподозрях, че както обикновено е осведомен много по-добре, отколкото показва. Но думите му бяха придружени от усмивка, така че не реагирах. Не само защото не искаше да обиди Хеп или мен, но и защото за мен бе облекчение да видя, че умът на стареца е остър както винаги. Сякаш колкото повече се заплиташе интригата в замъка, толкова по-добре се чувстваше. — Е, добре тогава. Надявам се знаеш, че в каквато и каша да се забърка Хеп, винаги можеш да се обърнеш към мен за помощ. Ако е нужно. И без никакви уговорки.