— Принц Предан — обади се кралицата.
Всеки син би разпознал значението на тези думи. С произнасянето на името му тя му заповядваше да замълчи и да се върне на мястото си. Но принцът сякаш изобщо не я чу. Цялото му внимание бе съсредоточено върху момичето, което го бе унизило, а след това презрително бе отхвърлило опитите му да се извини.
Елиания пое дъх. И когато заговори, разпознах полираната дикция на предварително подготвената реч. Хвърли се напред като ловджийско куче, намерило здрава почва под краката си.
— Знаеш малко неща за нашите Божии руни, принце, а още по-малко познаваш легендите ни. Защото мнозина ще нарекат легенда дракона Айсфир, макар да те уверявам, че е истински. Толкова истински, колкото и вашите дракони на Шестте херцогства, когато налетяха върху селата ни, изскубвайки спомени и разум от онези, които живееха в тях.
Горчиви думи, способни единствено да събудят горчиви спомени у хората от Шестте херцогства. Как смееше да се оплаква какво са направили драконите на народа й след годините набези и Претопяване, които ни бяха провокирали да стигнем дотам? Нарческата стъпваше по много тънък лед и следите й се пълнеха с черна вода. Мисля, че я спаси само драматичността на момента. Дори бинградските търговци изведнъж заслушаха още по-внимателно.
— Според „легендата“ Айсфир, черният дракон на Божиите руни, спи дълбоко в сърцето на един ледник на остров Аслевял. Дрямката му е магическа и запазва пламъка на живота му, докато не го събуди някаква огромна нужда на народа ни. — Замълча и бавно огледа залата. Гласът й бе студен. — Нима не би трябвало да се събуди, когато вашите дракони ни нападнаха? В онзи час наистина сме се намирали в огромна нужда. А ето че нашият герой не се появи. И заради това заслужава да умре, както заслужава всеки герой, загърбил дълга си. — Погледна Предан в очите. — Донеси ми главата на Айсфир. Тогава ще знам, че за разлика от него ти си достоен герой. Ще се омъжа за теб и ще бъда твоя съпруга във всяко отношение, дори никога да не станеш крал на Шестте херцогства.
Почувствах моментната реакция на Предан. НЕ, забраних му и за първи път, откакто неволно му бях впечатал заповедта да не ми се опълчва, се надявах с цялото си сърце командата да е все още силна.
И тя се оказа силна. Усетих как се блъска в преградата като заек, търсещ изход от примката. Точно като уловен заек. Замята се срещу задушаващото ограничение на командата. Но за разлика от заека, усетих как преценява пречката въпреки обхваналата го паника и ярост. Действията му бяха бързи като мисълта му. Вдига глава и почувствах как проследява заповедта до мен, сякаш я следваше с пръст.
Скъса я. Не с лекота. Преди да изгубя контакт с него, усетих как потта избива от порите му. За мен беше като удар с наковалня по челото. Олюлях се от сблъсъка, но нямах време да мисля за болката. Защото изведнъж осъзнах, че светлосините очи на забуления търговец наистина се виждат през дантеленото му покривало. И той се взираше, но не към принца, а право към шпионката. Бих дал какво ли не да видя изражението му. И докато се молех това да е някакво странно съвпадение, копнеех да се свия на земята, да затворя очи и да се скрия, докато погледът му не се отмести.
Но не можех да го направя. Имах дълг — не само като Пророк, но и като допълнителни очи на Сенч. Продължих да следя залата. Главата ми пулсираше от болка, а Селден Вестрит продължаваше да се взира в стената, която би трябвало да ме скрива. Тогава Предан заговори.
Гласът му прогърмя и това бе мъжкият глас на Искрен.
— Приемам предизвикателството!
Всичко стана страшно бързо. Чух как Кетрикен ахна. Не й бе дадено време да оформи отказа. След думите на Предан последва зашеметено мълчание. Островитяните, сред тях и Аркон Кървавия меч, се спогледаха разтревожено при мисълта принц от Шестте херцогства да повали дракона им. Над масите на сънародниците ми осезаемата мисъл бе, че е глупаво Предан да посреща предизвикателството на чужденците. Видях как Сенч трепна. А миг по-късно очите на стария убиец се отвориха широко и в тях заблестя надежда. Защото избухнаха радостни викове, както от масите на Шестте херцогства, така и от тези на островитяните. Ентусиазмът, че един младеж е изревал като бик, че ще приеме хвърлената ръкавица, заглуши всеки остатък от здрав разум в залата. Дори аз изпитах прилив на гордост от младия Пророк. Би могъл да откаже, при това с пълно право и без да опетни честта си. Но вместо това той се бе отзовал, за да опровергае пренебрежителното мнение на чужденците, че не е достоен за ръката на тяхната нарческа. Подозирах, че на масата на островитяните вече се правят облози дали момчето ще се провали. Но дори да се провалеше, готовността му да приеме предизвикателството на Елиания вече го бе издигнала в очите им. Може би в крайна сметка не омъжваха нарческата си за селски принц. Може би във вените му все още течеше поне малко гореща кръв.