Ован знаел всичко това, защото го бил научил от майка си. Знаели го и жена му и нейната майка. „Нищо не те кара да идеш и да просиш на вратата на дракона — предупредили го те. — Защото Айсфир няма да ти даде нещо повече от онова, което ти би дал на нахален просяк пред твоята врата“. Дори малкият му син знаел, че е така, а той бил момче само на шест зими. Но по-големият бил на седемнадесет и сърцето и слабините му копнеели за Гедрена, дъщеря на Синдре от Линсфолските майки. Тя била богата мома и било под достойнството й да избере сина на прост рибар. Затова големият син бръмчал край ухото на Ован като комар през нощта и все му припявал, че ако имали смелостта да идат при Айсфир, и двамата можели да станат богати.
„Леговището на Айсфир“, свитък от Външните островиНа следващия ден островитяните отплаваха със сутрешния отлив. Не им завиждах. Денят бе намръщен и студен, от гребените на вълните летяха пръски. Те обаче като че ли не обръщаха внимание на лошото време, а го приемаха като нещо обичайно. Чух, че имало процесия до доковете и официално прощаване, докато Елиания се качвала на кораба, който щял да я върне на Божиите руни. Предан целунал ръката й с поклон. Тя направила реверанс на принца и кралицата. Кървавия меч се сбогувал официално, благородниците му също. Пиотре последен се простил с Пророците. Той бил и човекът, съпроводил нарческата на борда на кораба. Всички стояли на палубата и махали, докато корабът излизал от пристанището. Мисля, че насъбралите се изпращачи са останали разочаровани от липсата на драми в последния момент. Било едва ли не като затишие след буря. Може би Елиания е била все още замаяна от предишната вечер и съдбовните решения, за да продължи с изпълненията си.
Научих, че след официалния банкет имало среща на кралицата и Сенч с Черната вода и Кървавия меч. Била организирана набързо и продължила до ранните часове на утрото. Несъмнено е било обсъдено поведението на своенравния принц и нарческата, но по-важното е, че походът на принца се бе превърнал само в един елемент от голямо посещение на Външните острови. По-късно Сенч ми каза, че убиването на предполагаемия дракон било обсъждано по-скоро като част от програмата на принца, включваща не само среща с хетгурда на Външните острови, но и посещение на майчиния дом на рода на Елиания. Хетгурдът беше рехав съюз на първенци и племенни вождове и функционираше по-скоро като търговски посредник, отколкото като някакъв вид правителство. Майчиният дом на Елиания бил съвсем различно нещо. Сенч сподели, че Пиотре изглеждал много неспокоен, когато родът му спокойно приел, че гостуването на Предан трябвало да е част от посещението му на Външните острови, сякаш щял да го откаже, ако можел. Принцът и свитата му трябвало да заминат за островите през пролетта. Лично аз си помислих, че това дава на Сенч скъпоценно време за събиране на допълнителна информация.
Не бях свидетел на набързо уредените преговори, нито на изпращането. За най-голямо раздразнение на Сенч лорд Златен все още се въздържаше от всякакви публични изяви, като се позоваваше на разклатеното си здраве. Аз също се радвах, че не присъствам. Бях схванат и вдървен от вечерта, прекарана във взиране през шпионката, и ездата до града и обратно в това лошо време изобщо не ме привличаше.
След заминаването на островитяните мнозина от по-дребните благородници от Шестте херцогства също започнаха да напускат двора. Годежните празненства бяха приключили и те трябваше да се върнат във владенията си. Замъкът Бъкип се опразни като надигната бутилка. Конюшните и помещенията за прислугата изведнъж станаха по-просторни и животът мина в по-спокойно зимно темпо.
За мой ужас бинградските търговци останаха. Това означаваше, че лорд Златен ще продължи да се прави на болен, за да не го познаят, а пък аз рискувах по всяко време да се сблъскам с Йек. Неща като благоприличие и добри обноски не означаваха нищо за нея. Тази израснала в сурова обстановка дъщеря на рибари определено бе запазила безгрижния си начин на поведение. На няколко пъти я срещах из залите на замъка. Неизменно ми се ухилваше и ме поздравяваше приветливо. Веднъж, когато се оказа, че вървим в една и съща посока, ме тупна по гърба и ме посъветва да не съм чак толкова сериозен. Измърморих нещо неутрално, но преди да успея да се отдалеча, тя ме сграбчи за ръката и ме замъкна настрани.