Огледа се, за да се увери, че коридорът е празен, и заговори тихо:
— Сигурно ще си навлека неприятности, но вече не издържам да ви гледам. Отказвам да повярвам, че не знаеш тайната на „лорд Златен“. А щом я знаеш… — Млъкна за момент, след което продължи още по-тихо и настоятелно: — Отвори си очите, човече, и виж какво може да е твое. Не чакай. Любов като тази не…
Прекъснах я.
— Може би „тайната на лорд Златен“ не е онова, за което си мислиш. Или пък си живяла твърде дълго сред джамайлийци. — Наистина бях дълбоко засегнат.
Тя само се разсмя на киселата ми физиономия и каза:
— Виж какво. Спокойно можеш да ми се довериш. „Лорд Златен“ от години таи тези чувства. Повярвай в приятелските ми чувства и към двама ви и знай, че и аз като теб мога да пазя тайните на приятели, когато заслужават да бъдат пазени. — Завъртя глава и ме изгледа като птица, оглеждаща червей. — Но други тайни направо си просят да бъдат разкрити. Като тайната на неизказаната любов. Пълна глупост от страна на Янтар да не сподели чувствата си към теб. И за двама ви няма нищо добро в това да игнорирате подобно нещо.
Впери настойчив поглед в мен, продължаваше да стиска ръката ми.
— Не знам за каква тайна става дума — отвърнах сковано, като в същото време се питах неспокойно колко ли от тайните ми е споделил Шутът с нея. В този момент в края на коридора се появиха две прислужници и тръгнаха към нас.
Тя пусна ръката ми, въздъхна и поклати глава в насмешливо съжаление.
— Разбира се, че не знаеш. И дори не виждаш какво ти се поднася на тепсия. Мъже. Ако завали супа, ще излязат навън с вилици в ръце.
Тупна ме по гърба и за мое най-голямо облекчение пътищата ни се разделиха.
След тази случка закопнях да изясня нещата с Шута. Мъчително започнах да си повтарям отново и отново какво ще му кажа. Най-обезсърчаващото бе, че не ме допускаше в спалнята си, макар че приемаше Йек да разговарят на четири очи. Не че чуках на вратата му и настоявах да вляза. Мълчах начумерено и с нетърпение чаках да поиска обяснение какво ме тормози. Проблемът бе, че той не го правеше. Като че ли бе съсредоточен върху нещо друго; сякаш изобщо не забелязваше мълчанието и нацупената ми физиономия. Нима има нещо по-провокиращо от това да чакаш някой да започне надвиснала разправия? Настроението ми стана още по-мрачно. Това, че Йек смяташе, че Шутът е някаква жена на име Янтар, с нищо не успокояваше раздразнението ми. А само правеше ситуацията още по-смахната.
Напразно се опитвах да се разсея с други загадки. Лоръл беше изчезнала. Забелязах отсъствието й, когато зимата започна да клони към края си. На дискретните ми запитвания къде може да е чух, че била заминала да навести семейството си. Предвид обстоятелствата се съмнявах, че е така. Когато попитах направо, Сенч ме информира, че не е моя грижа дали кралицата е решила да изпрати Ловкинята си по-далеч от евентуални неприятности. Когато попитах къде точно, той ме погледна язвително.
— И за теб, и за нея ще е по-безопасно да не знаеш.
— А има ли някаква опасност, за която трябва да знам?
Той се замисли за момент, след което въздъхна тежко.
— Не зная. Тя си измоли среща насаме с кралицата. Нямам представа какво й е казала, Кетрикен отказва да сподели. Дала е някакво глупаво обещание на Лоръл, че казаното ще си остане само между тях. След това Лоръл изчезна. Не знам дали кралицата я е отпратила, дали тя самата е помолила за разрешение да напусне, или просто е избягала. Казах на Кетрикен, че не е разумно да ме оставя в неведение по този въпрос. Но тя не иска да наруши обещанието си.
Помислих си за Лоръл, каквато я видях за последно. Подозирах, че е тръгнала да се бори с Петнистите по свой начин. Нямах представа по какъв точно. Но се боях за нея.
— Имаме ли някакви новини за Лодвайн и последователите му?
— Нищо, което да е абсолютно достоверно. Но три слуха могат и да са истина, както се казва. А има много слухове, че Лодвайн се е възстановил и отново ще застане начело на Петнистите. Най-близкото до добра новина е, че някои могат и да оспорят правото му да е техен водач. Можем само да се надяваме, че си има свои проблеми.
И аз ревностно се надявах на това, но сърцето ми не го вярваше.
Останалите неща не правеха живота ми по-весел. Принцът не дойде в Кулата на Умението на сутринта преди заминаването на нарческата. Не обърнах особено внимание на това. Беше останал до късно през нощта и трябваше в ранни зори да бъде на пристанището. Но следващите две сутрини го очаквах напразно. Пристигах в уговорения час, чаках, трудех се сам върху преводите на свитъците и си тръгвах. След като покъкрих в собствения си гняв, на втората сутрин твърдо реших да не се свързвам с него. Казах си, че не ми е работа. Опитах се да се поставя на мястото му. Как щях да се чувствам, ако бях открил, че Искрен ми е заповядал с Умението да му бъда верен? Много добре знаех какво изпитвах към майстор Гален, когато замъгляваше ума ми и криеше дарбата ми от мен. Предан беше напълно прав и в гнева си, и в царственото си презрение към мен. Трябваше да ги оставя да отшумят. А когато бъдеше готов, щях да му дам единственото обяснение, което можех — истината. Не бях искал да го принуждавам да ми се подчинява, а само да попреча на опитите му да ме убие. При тази мисъл въздъхнах и отново се захванах с работа.