Беше вечер и седях в кулата на Сенч. Бях там от следобеда и чаках Шишко. Това бе поредната среща, на която не се появяваше. Както бях посочил на Сенч, не можех да направя нищо, щом слабоумният не идва доброволно при мен. Все пак не си губех времето. Освен няколко от по-старите и трудноразбираеми свитъци, които разчитахме парче по парче, Сенч ми бе дал и два свързани с Айсфир, дракона на Божиите руни. В тях се разказваха легенди, но старият убиец се надяваше, че може би ще успея да извлека зрънцето истина в основата им. Вече беше изпратил шпиони на Външните острови. Единият бе отплавал тайно на кораба на нарческата с обяснението, че използва случая да посети свои роднини. Истинската му мисия бе да стигне до Аслевял или поне да научи колкото се може повече за острова и да докладва на Сенч. Старецът се боеше, че след приемането на предизвикателството Предан е длъжен да замине. Но бе твърдо решен принцът да потегли добре подготвен и със сигурни спътници. „Аз самият може да тръгна с него“ — каза ми при последната ни случайна среща в кулата. Изстенах, но наум. Дворцовият убиец беше твърде стар за подобно пътуване. С огромно усилие на волята успях да му спестя и тези думи. Защото знаех какво ще последва — „Тогава кого да изпратя?“ Лично аз изгарях от желание да посетя Аслевял толкова, колкото ми се искаше да го направи Сенч. Или пък Предан.
Бутнах настрана свитъка за Айсфир и разтърках очи. Беше интересен, но не ми се вярваше нещо в него да подготви принца за пътуването му. От онова, което знаех за нашите каменни дракони и дори от разказа на Шута за бинградските създания, ми се струваше крайно съмнително на някой от Външните острови да има заспал под ледник дракон. Много по-вероятно бе да са го измислили, за да му приписват земетресенията и откъсването на айсберги. Освен това вече ми бе дошло до гуша от дракони. Колкото повече работех върху свитъка, толкова по-тревожни мисли за забуления бинградец тормозеха съня ми. И в същото време ми се искаше това да бяха единствените ми грижи.
Погледът ми се спря върху една тежка керамична купа, обърната наопаки в ъгъла на масата. Под нея имаше умрял плъх. Добре де, по-голямата част от умрял плъх. Снощи го бях отнел от пора. Писък на Осезанието ме беше събудил от дълбокия ми сън. Не беше просто угасване на живота на някое малко създание. Всеки Осезаващ рано или късно свиква с тези непрекъснати вълнички. Обикновено малките същества си отиват като пукащи се мехури. Смъртта е ежедневие сред животните. Само свързан с друго живо същество човек би могъл да нададе такъв рев на ужас, ярост и мъка за нечия смърт.
Та това ме събуди и нямах никаква надежда да заспя пак. Сякаш раната ми от загубата на Нощни очи внезапно се беше отворила. Станах и тръгнах към кулата. По пътя се натъкнах на пора, който влачеше плячката си. Плъх. Най-едрият и здрав плъх, който бях виждал. След кратко преследване и борба порът се предаде. Нямаше начин да докажа, че мъртвото животно е било свързано с някой Осезаващ, но подозренията ми бяха силни. Запазих го, за да го покажа на Сенч. Знаех, че в стените на крепостта слухти шпионин. Лавровата клонка на Лоръл беше достатъчно доказателство. Сега изглеждаше, че плъхът и неговият Осезаващ не само са проникнали в кралската резиденция, но и знаят нещо за тайните ни леговища. Надявах се старецът да се появи тази вечер в кулата.
Заех се с двата стари свитъка за Умението, които бяха прикрепени един към друг. Те бяха по-сериозно предизвикателство от текстовете за Айсфир и работата върху тях носеше много по-голямо удоволствие. Поради видимата възраст на пергамента и изписването на буквите Сенч смяташе, че са част от един труд. Според мен бяха две отделни разработки, доколкото можеше да се съди по подбора на думите и стила на илюстрациите. И двата бяха избледнели и напукани, с изличени части от думи или цели изречения. И двата бяха изписани с архаични букви. До всеки свитък имаше ново парче пергамент с дословните преводи, направени от Сенч и мен. Едва сега осъзнах, че моят почерк се среща по-често. Погледнах последния принос на Сенч. Беше изречение, започващо с „Използването на елфова кора“. Намръщих се и намерих съответния ред в стария свитък. Думата, преведена от Сенч като „елфова кора“, бе частично заличена от петно. Но след като се вгледах по-внимателно, се съгласих, че това е най-вероятното съчетание на буквите. Само че нямаше смисъл. Освен ако илюстрацията не се отнасяше за тази част на текста. В такъв случай преведеният от мен откъс можеше да е абсолютно погрешен. Въздъхнах.