Винената лавица се отмести. Влезе Сенч, следван от Шишко, който носеше поднос с храна и напитки.
— Добър вечер — поздравих ги и внимателно отместих нещата си настрани.
— Добър вечер, Том — поздрави ме Сенч.
— Вечер, господарю — повтори като ехо Шишко. Кучешка воня.
Стига си ме наричал така.
— Добър вечер, Шишко. Мислех си, че ще се видим по-рано днес.
Слабоумният остави подноса на масата и се почеса.
— Забравил — рече той и сви рамене, но малките му очи се присвиха, докато го казваше.
Погледнах примирено Сенч. Навъсеният поглед на стареца обаче сякаш казваше, че не съм положил достатъчно усилия. Опитах се да измисля начин да се отървем от Шишко, за да поговоря със Сенч за плъха.
— Шишко? Следващия път ще донесеш ли повечко дърва за камината? Понякога вечер тук става доста студено. — Посочих угасващите пламъци.
Мръзни, кучешка воня. Ясно долових мисълта, а той просто стоеше и ме гледаше вяло, сякаш не беше разбрал думите ми.
— Шишко? Два товара дърва довечера. Разбра ли? — каза Сенч малко по-високо от необходимото, изричаше отчетливо всяка дума. Не можеше ли да усети колко много се дразни Шишко от подобни неща? Беше прост, но не и глух. Нито пък глупав.
Шишко кимна бавно.
— Два товара.
— Можеш да ги донесеш още сега — каза му Сенч.
— Сега — съгласи се Шишко. И докато се обръщаше, ме изгледа косо. Кучешка воня. Още работа.
Изчаках да излезе, преди да заговоря. Сенч беше преместил подноса на масата срещу свитъците.
— Вече не се опитва да ме атакува с Умението. Но го използва, за да ме обижда. Наясно е, че не можеш да го чуеш. Не знам защо е тази негова неприязън към мен. Нищо не съм му направил.
Сенч сви рамене.
— Е, ще ви се наложи да го преодолеете и да работите заедно. И трябва да започнеш в най-скоро време. Принцът трябва да има нещо като котерия, която да го съпровожда, дори и да се състои само от слуга, от когото да може да черпи сили. Ухажвай Шишко и го спечели. Нужен ни е.
Посрещнах думите му с мълчание. Той въздъхна и се огледа.
— Вино?
Посочих чашата си на масата.
— Не, благодаря. Тази вечер съм на чай.
— О. Добре. — Заобиколи масата да види върху какво работя. — Хм. Свърши ли със свитъците за Айсфир?
Поклатих глава.
— Още не. Не мисля, че ще намерим нещо полезно в тях. Твърде смътно се говори за самия дракон. Разказват предимно за земетресения, които доказвали, че драконът ще накаже някой, ако вършел несправедливи неща. И така в крайна сметка човек разбира, че е най-добре да играе по правилата.
— Все пак е по-добре да ги дочетеш. Може да се крие нещо в тях, някаква подробност, която да се окаже полезна.
— Съмнявам се. Сенч, мислиш ли, че наистина има дракон? Не може ли просто Елиания да се мъчи по този начин да отложи брака си, като прати принца да победи нещо несъществуващо?
— Задоволявам се с мнението, че някакво същество е затворено в лед на остров Аслевял. В някои много стари свитъци има доста споменавания, че е било видимо. Няколко по-сурови зими и някоя и друга лавина явно са го затрупали. Но известно време пътуващите в онзи район често се отклонявали доста от пътя си, за да гледат ледника и да се чудят какво виждат в него.
Облегнах се в стола си.
— Хубаво. Значи може би задачата ще е по-скоро за лопатите и трионите за лед, отколкото за принцове с мечове.
На лицето на Сенч се появи мимолетна усмивка.
— Е, ако се наложи бързо да прехвърляме купища лед и сняг, бих могъл да предложа и по-добра техника. Но все още се нуждае от изпипване.
— Аха. Значи онова на брега миналия месец е твоя работа? — Бях чул слухове за паднала мълния, забелязана от няколко кораба в пристанището. Експлозията се случила посред нощ по време на снежна буря. Всички били объркани. Никой не видял блясък в небето, нито пък очаквал подобно нещо в такава нощ. Но никой не можел да отрече, че е чул взрива. А и той изхвърлил голямо количество камъни и пясък.