— Още не. Държи сама да се заеме с този въпрос, възможно най-тактично. Знаем, че ако отправи искане, Бърич може отново да откаже. А ако заповяда… е, никой не знае как може да реагира. Затова иска и Бърич, и момичето да са съгласни. Всъщност трябва да се действа точно по този начин, но засега бинградските пратеници отнемат цялото й време. След като си заминат, ще покани Бърич и Копривка тук, за да им обясни защо се нуждаем от нея. А може би ще покани и Моли. — И добави много предпазливо: — Разбира се, освен ако не желаеш ти да им обясниш вместо кралицата. Така Копривка би могла да започне уроците си по-скоро.
Поех дъх.
— Не. Не желая. И Кетрикен не би трябвало да си губи времето в мисли как да се обърне към тях. Защото няма да обучавам Копривка на Умението.
— Предполагах, че ще реагираш така. Но чувствата в случая нямат никакво значение, Фиц. Кралицата заповяда. Нямаме друг избор, освен да се подчиним.
Въздъхнах. Горчилката на поражението се надигна като черна жлъч в гърлото ми. Така значи. Кралицата бе заповядала дъщеря ми да бъде жертвана за нуждите на наследника на Пророците. Мирният й живот и сигурността на дома й бяха нищо пред нуждите на трона, на Пророците. И аз някога бях в това положение. И бях повярвал, че нямам друг избор, освен да се подчиня. Но тогава бях още момче.
Обмислих положението. Кетрикен, моята приятелка, жената на чичо ми Искрен, беше Пророк по брак. Клетвите, които бях положил като дете, юноша и млад мъж, ме обвързваха с Пророците, задължаваха ме да им служа, както ми заповядат, дори да жертвам живота си за тях. За Сенч дългът ми изглеждаше ясен. Но какво е една клетва? Казани на глас думи и обещанието да бъдат спазени. За някои клетвата е само това — думи, които могат да бъдат забравени, когато ситуацията или настроението се промени. Мъже и жени полагат клетви за вярност, а после си харесват други или просто изоставят половинките си. Положили клетва войници дезертират в студените гладни зими. Благородници, заклели се в някаква кауза, зарязват задълженията си, когато другата страна им предлага по-изгодни възможности. И тъй, наистина ли бях задължен да й се подчинявам?
Открих, че ръката ми неволно опипва малката карфица с лисицата от вътрешната страна на ризата ми.
Имаше стотици причини да не желая да й се подчинявам. Причини, нямащи нищо общо с Копривка. Умението, както бях казвал на Сенч, е магия, която е по-добре да бъде оставена да умре. А ето че бях позволил да ме убедят да обучавам Предан на нея. Четенето на свитъците не ме бе направило по-уверен в решението ми да съм негов учител. Размахът на Умението, който можеше да се зърне в древните свитъци, надхвърляше всичко, което би дръзнал да си представи Искрен. Даже още по-лошо — колкото повече четях, толкова повече осъзнавах, че това, с което разполагаме, не е библиотека на Умението, а само малко запазени фрагменти от нея. Имахме свитъци, в които се говореше за задълженията на учителите, както и свитъци, очертаващи най-сложните приложения на Умението. Трябваше да има и други, в които да се описват основните неща и как Умелият може да изгради способностите и контрола си до равнището, необходимо за най-високите нива. Те обаче липсваха. Един Ел знае какво бе станало с тях. Отделните късчета познание ме убеждаваха, че магията предлага възможности, сравними едва ли не със силите на боговете. С нейна помощ Умелият можел да наранява или да лекува, да ослепява или да просветлява, да окуражава или да смазва. Не се смятах за достатъчно мъдър, за да придобия подобна власт, още по-малко да решавам кой би трябвало да я наследи. Колкото повече четеше, толкова по-жаден и алчен ставаше Сенч за магията, отказана му като на незаконороден. Често ме плашеше с ентусиазма си относно всичко, което сякаш предлагаше Умението. Плашеше ме и настояването му сам да се заеме с овладяването на магията.
И в същото време не смеех да мисля, че решението е в мои ръце. Можех да откажа и да избягам, но Сенч щеше да продължи да изучава магията и без мен. Волята му бе силна, както и желанието му да овладее Умението. Щеше да се опита да учи не само себе си, но и Предан и Шишко. А също и Копривка. Защото Сенч гледаше на Умението не като на опасност, а като на нещо желано. Смяташе, че има право на него. Той беше Пророк и магията на Пророците му се полагаше по право, но му бе отказана, защото е копеле. Също като дъщеря ми.
Изведнъж бях сложил пръст в рана, която зрееше в мен от години. Магията на Пророците. Това бе Умението. Според общото мнение Пророците имаха „право“ на нея. И с това мнение вървеше идеята, че Пророкът има мъдростта да прилага магията в света. Роденият в неподходящото легло Сенч бил определен за недостоен и най-коравосърдечно му било отказано каквото и да било обучение в Умението. Може би никога не е имал дарба за него; може би е залиняла и увехнала, след като е била лишена от грижи. Но несправедливостта на отнемането на възможността продължаваше да гложди стареца след всички тези години. Сигурен бях, че зад обсебилото го желание да възстанови прилагането на Умението се крие именно тази осуетена амбиция. Може би виждаше в лишаването на Копривка от Умението повтаряне на същата несправедливост? Погледнах го. Ако Искрен, Сенч и Търпение не се бяха застъпили за мен, сигурно щях да съм същият като него.