— Дърва — обясни ми. Тръшна товара си на пода, изправи се и се обърна да си върви.
— Шишко. — Гласът ми го спря. Сенч беше прав. Трябваше най-малкото да го науча да ми се подчинява. — Знаеш, че не се прави така. Подреди дървата до камината.
Той ме изгледа кръвнишки, търкаше късите си ръце. После грабна края на клупа и помъкна дървата към камината, като ръсеше след себе си цепеници, кора и пръст. Не казах нищо. Приклекна до купчината и с много повече трясък и енергичност от необходимото започна да подрежда дървата. Често поглеждаше през рамо към мен, но не можех да определя дали ме гледа с неприязън, или със страх. Налях си чаша вино и се опитах да не му обръщам внимание. Трябваше да има начин да се отърва от него. Не го исках около мен, още по-малко да го обучавам. Честно казано, донякъде изпитвах погнуса от уродливото му тяло и слабоумието му.
Същото беше изпитвал и Гален към мен. И той не искаше да ме обучава.
Тази мисъл ме жегна в раната, която никога нямаше да се излекува. Изпитах срам, докато го гледах как се труди начумерено. Също като мен, той не бе искал да става инструмент на короната на Пророците. Също като при мен, дългът бе стоварен отгоре му. И не сам беше избрал да е уродлив и слабоумен. Започнах да се досещам, че има един въпрос, който никой не му е задавал и който внезапно ми се стори изключително важен. Въпрос, който можеше да постави проблема за котерията на Предан в съвсем друга светлина.
— Шишко.
Той изсумтя. Не казах нищо, докато не се обърна да ме изгледа кръвнишки. Може би не бях избрал най-подходящото време да го питам каквото и да било. Но пък се съмнявах, че изобщо ще се намери подходящо време. Заговорих отново. — Шишко. Искаш ли да те уча на Умението?
— Какво? — Изгледа ме подозрително, сякаш очакваше, че ще му погодя някакъв номер.
Поех дъх.
— Имаш способност.
Намръщи се още повече.
— Нещо, което можеш да правиш, а другите не могат — обясних аз. — Понякога го използваш, за да накараш хората да „не те виждат“. Понякога ме наричаш с разни имена, които Сенч не може да чуе. Като „кучешка воня“.
Той се ухили. Подминах го.
— Искаш ли да те науча да го използваш и по други начини? По добри начини, които ще ти помогнат да служиш на твоя принц?
Не се замисли дори за миг.
— Не. — Обърна се и продължи да трупа дървата на купчина.
Бързината на отговора му донякъде ме изненада.
— Защо не?
Той пак се обърна и ме погледна.
— Имам си достатъчно работа. — Премести многозначително поглед от мен към дървата.
Кучешка воня.
Престани.
— Е, всички имаме работа. Такъв е животът.
Не отговори нито на едното, нито на другото, а продължи да тряска цепеница върху цепеница. Поех дъх и реших да не реагирам. Запитах се какво може да го накара да стане поне малко по-сговорчив. Защото изведнъж ми се прииска да го уча. Можех да започна с него като знак за отговорността ми към кралицата. Можеше ли Шишко да бъде подкупен, както предложи Сенч? Можех ли да купя безопасността на дъщеря си, като примамя него?
— Шишко. Какво искаш?
Това го накара да спре. Обърна се към мен и челото му се смръщи.
— Какво?
— Какво искаш? Какво ще те направи щастлив? Какво искаш от живота?
— Какво искам? — Присви очи към мен, сякаш можеше да разбере думите ми, ако ме вижда по-добре. — Искаш да кажеш, да имам? Нещо мое?
Кимах на всеки въпрос. Той бавно се изправи и се почеса по тила. Издаде устни напред, езикът му се показа между тях.
— Искам… Искам червения шал на Роуди. — Млъкна и ме загледа начумерено. Май очакваше да му кажа, че не може да го получи. Дори не знаех кой или коя е Роуди.
— Червен шал. Мисля, че мога да ти намеря червен шал. Какво друго?
Дълго време той само се взираше в мен.
— И сладкиш с розова глазура, само за мен си. Не прегорял. И… и цяла купчина стафиди. — Отново млъкна и ме загледа, този път по-предизвикателно.
— И какво друго? — попитах аз. Нищо от това не изглеждаше особено сложно.
Той впери поглед в мен и пристъпи напред. Мислеше си, че му се подигравам. Опитах се да говоря възможно най-благо.
— Ако имаш всичко това още сега, какво друго ще пожелаеш?
— Ако… стафиди и сладкиш?
— Стафиди и сладкиш, и червен шал. Какво още?
Устните му се раздвижиха, малките му очи се присвиха още повече. Сигурно никога не беше помислял, че може да иска нещо повече от това. Трябваше да го науча да е алчен, ако се налагаше да използвам подкупи. В същото време простотата на нещата, за които копнееше като нещо недостижимо, направо разкъса сърцето ми. Не искаше по-висока надница или повече лично време. А съвсем дребни неща, малките удоволствия, които правят тежкия живот по-поносим.