— Искам… нож като твоя. И едно от онези пера, големите пера с очи по тях. И свирка. Червена свирка. Имах си… мама ми даде червена свирка, червена свирка на зелена връв.
Намръщи се още повече, докато мислеше.
— Но те ми я взеха и я счупиха.
Замълча и задиша тежко. Запитах се преди колко ли време се е случило това. Малките му очи почти се бяха затворили от усилието да си спомни. Мислех го за твърде глупав, за да има спомени чак от детството си. Но сега бързо преразглеждах мнението си. Умът му определено не работеше като моя или като ума на Сенч, но все пак работеше. Накрая той примигна няколко пъти и пое треперливо дъх. Изхлипа. Думите му, които в най-добрия случай бяха замазани, сега едва се различаваха.
— Дори не поискаха да я надуят. Казах им: „Надуйте я. Но после ми я върнете“. А те дори не я надуха. Просто я счупиха. И ми се смяха. Червената ми свирка, дето ми я даде мама.
Може би имаше нещо смешно в това дребен дундест мъж с изплезен език да плаче за изгубената си свирка. Познавам мнозина, които биха се разсмели с глас. Аз обаче затаих дъх. Болката се излъчваше от него като топлина от огън и подпали стари, отдавна погребани спомени от собственото ми детство. Как ме буташе Славен, докато минаваше край мен по коридора, или как тъпчеше играчките ми, които си бях подредил в ъгъла на Малката зала. Болката му пречупи нещо в мен, разби някаква стена, която бях издигнал между Шишко и себе си заради всичките различия помежду ни. В края на краищата той беше слабоумен и тлъст, и грозен. Рошав, мръсен и груб. И толкова прокуден в този замък на богатства и удоволствия, колкото и аз, когато бях Безименния, момчето-куче. Нямаше значение, че беше мъж по години. Изведнъж видях момчето — момчето, което никога нямаше да стане мъж, никога нямаше да каже, че подобни обиди са били част от миналото му, когато е бил уязвим. Шишко винаги щеше да е уязвим.
Исках да го подкупя. Исках да разбера какво иска и да му го дам, за да го накарам да прави каквото искам. Не по жесток начин, а да се спазаря с него да се подчинява на волята ми. Нямаше да е много по-различно от начина, по който дядо ми ме бе купил навремето. Крал Умен ми бе дал една игла и обещание за образование. Никога не ми предложи любовта си, макар да смятам, че накрая го беше толкова грижа за мен, колкото и мен за него. Но въпреки това винаги бях искал съчувствието му да е първото предложено нещо, а не последното. Подозирах, че накрая споделяхме това напразно желание.
И така се открих да изговарям думи, преди още да съм ги помислил.
— Ох, Шишко. Не сме се държали добре с теб, нали? Но вече ще сме добри. Обещавам ти. Ще се държим по-добре с теб, преди да поискам да се учиш от мен.
(обратно)Глава 15 Разправия
На Външните острови има само три места, които си заслужава да бъдат посетени. Първото от тях е Ледената костница на Гибелния остров. Там островитяните погребват от векове най-великите си воини. Прието е жените да се погребват в рамките на фамилната им земя. Смесването на човешка кръв, плът и кости със слабата почва на повечето имения се смята за последното споделяне, което предлагат на фамилиите си. От друга страна, според обичая мъжете се погребват в морето. Само най-великите им герои намират място на Гибелния остров.
Паметниците над всеки гроб са изработени от лед. Най-старите са безвъзвратно разрушени, макар че от време на време като че ли се подновяват от жителите на острова. Предвид неизбежното заглаждане и изветряне на леда паметниците се изработват многократно по-големи от реален ръст. Обикновено изобразяват съществата, които са символи на клана на героя. Така посетителят ще открие там гигантски мечки, страховити тюлени, огромни видри и риби, които не биха се побрали и в каруца.
Второто достойно за посещаване място е Пещерата на ветровете. Там живее Оракулът на Външните острови. Някои казват, че Оракулът бил млада девица, Атлантида, на възраст за женене, и ходела гола въпреки ледените ветрове. Други твърдят, че била съсухрена старица на незапомнена възраст, винаги облечена в тежка дреха от птичи кожи. Трети пък твърдят, че е и двете едновременно. Тя не излиза да поздрави всеки, който идва на прага й. Всъщност посетителят не я вижда. Земята около входа на пещерата е покрита с дарове за Оракула. Говори се, че дори да се наведеш и да докоснеш някой от тях носи смърт.
Третото място, което пътешественикът трябва да види, е огромният леден остров Аслевял. Докато по много от Външните острови има отделни ледници, Аслевял е скован целият. До него може да се стигне само по време на отлив, когато от източната страна на острова се оголва ивица черен скалист бряг. Там човек трябва да се спусне по ледника с помощта на въже и брадва. Водачи и помощници могат да се наемат на остров Рогеон. Скъпи са, но до голяма степен намаляват риска при спускането. Пътят до Ледниковото чудовище е коварен. Онова, което прилича на твърд лед, може да се окаже сняг, навят върху някоя цепнатина и покрит с измамна крехка коричка. Но въпреки студа, несгодите и опасностите си заслужава рискът човек да се изправи пред уловеното в леда Чудовище. След пристигането очаквай помощниците ти известно време да почистват снега от ледения прозорец на звяра. После пътешественикът може да зяпа до насита. Макар да се вижда само гърбът, рамото и крилете на звяра и гледката да е неясна, огромните размери на Чудовището са несъмнени. С всяка година се трупа все повече и повече лед и някой ден това странно място ще изчезне, за да остане единствено в човешката памет.
Крон Хевколдвел, „Пътуване из Северните земи“