След като Шишко си тръгна, останах в стаята може би около час, загледан в отново разпаления огън. Разговорът ме бе оставил с натежало сърце. Нещастникът носеше огромен товар от мъка, все заради жестокостта на хора, неспособни да търпят това, че е различен. Свирка. Червена свирка. Е, щях да направя всичко възможно да му намеря червена свирка, без значение дали това щеше да го направи по-сговорчив и склонен да изучава Умението.
Седях и се питах какво ще каже кралицата на Сенч, когато й предаде условията ми. Вече съжалявах — не за решението си, а защото не му казах, че ще й представя искането си лично. Изглеждаше ми малодушно да изпращам стареца вместо мен, сякаш се страхувам да застана пред нея. Е, това вече не можеше да бъде променено.
Бях потънал в подобни мрачни мисли, когато се сетих за трите малки свитъка в ръкава си. Извадих ги. Бяха записани върху тънка кора, ставаща чуплива и твърда с времето, и вече се развиваха трудно. Внимателно разгънах единия на масата и го изгладих. Наложи се да взема още един свещник, за да различа неясния избледняващ почерк. Сенч не ми бе казал нищо за това съобщение. В него просто се казваше: „Грим Лендхорн и жена му Гелн от Бъкип са Осезаващи. Той има хрътка, а тя — териер“. Отдолу имаше набързо нарисуван петнист кон. Нищо не показваше откога е съобщението. Запитах се дали е било изпратено направо до кралицата, или е пример за предателствата, с които Петнистите издаваха онези от Старата кръв, които не искаха да се съюзят с тях. Трябваше да попитам Сенч.
Вторият свитък се оказа онзи, за който ми беше споменал. Той бе най-новият и се разви по-лесно. В него пишеше „Кралицата казва, че да си Осезаващ не е престъпление. Защо тогава бяха екзекутирани тези хора?“ Следваше списъкът с имена. Прочетох го и забелязах най-малко две семейства, избити до крак. Стиснах зъби. Надявах се да не е имало деца, макар да не можех да кажа защо смъртта би трябвало да е по-лека за възрастния или за стареца. Стори ми се, че разпознах само едно име, но не бях сигурен дали става въпрос за същата жена. Релдита Камъш можеше и да не е Рели Камъш. Имаше една жена от Старата кръв с това име, живееше недалеч от Сврачиврат. Бях я срещал няколко пъти в дома на Черния Ролф. Тогава подозирах, че жената на Ролф Холи си мисли, че се харесваме, но Рели винаги бе само хладно любезна с мен. Най-вероятно не е тя, опитах да се самоубедя и се опитах да не си представям как къдравата й кестенява коса се сбръчква, докосната от пламъците. Отдолу нямаше нито подпис, нито някакъв друг знак.
Последният свитък бе навит толкова стегнато, че приличаше едва ли не на твърда пръчица. Сигурно беше най-старият. Докато се мъчех да го разтворя, той се натроши на парчета — две, три, накрая пет. Съжалявах, че го направих, но това бе единственият начин. Ако беше останал навит още малко, щеше да се разпадне съвсем и никога нямаше да бъде прочетен отново.
Прочетох го и се запитах дали това не е било надеждата и намерението на Сенч.
Този свитък беше пристигнал преди изчезването на принца. Именно той бе накарал Сенч да прати конника до дома ми с настояване незабавно да дойда в Бъкип. Беше ми казал какво пише в анонимната заплаха. Сега прочетох думите лично. „Направете каквото трябва и никой няма да научи. Пренебрегнете ли това предупреждение, ще действаме сами“.
Сенч обаче беше спестил думите преди тези. Мастилото беше попило неравномерно в кората и заради неравната повърхност текстът се четеше трудно. Упорито събрах парчетата. Накрая се облегнах назад и се помъчих да си спомня как се диша.