„Осезаващото Копеле е жив. Знаете го, както го знаем и ние. Жив е и го пазите от беди, защото ви служеше. Защитавате го, а в същото време оставяте почтени мъже и жени да умират само защото са от Старата кръв. Те са наши съпруги и съпрузи, синове и дъщери, сестри и братя. Може би ще спрете клането, когато видите какво е да изгубите един от своите. Колко дълбока трябва да е раната, за да ви боли като нас? Знаем много неща, за които менестрелите, не пеят. Осезанието все още остава в кръвта на Пророците. Направете каквото трябва и никой няма да научи. Пренебрегнете ли това предупреждение, ще действаме сами“.
Бавно дойдох на себе си. Премислих всичко, което бе направил Сенч, и защо ми беше спестил тази заплаха. Веднага след изчезването на принца, веднага щом бе разбрал, че заплахата е сериозна, Сенч ме бе призовал. Беше ме подвел да си мисля, че Петнистите са заплашили принца малко преди той да изчезне. Съобщението определено можеше да се тълкува по този начин. Но явната заплаха беше насочена към мен. Нима ме беше повикал, за да ме защити? Или за да предпази трона на Пророците от скандал? Пропъдих мислите за действията на Сенч и отново се наведох да разгледам избледнелия текст върху кората. Кой го беше изпратил? Петнистите явно обичаха да подписват посланията си със своя знак. Този свитък обаче беше неподписан, подобно на онзи със списъка на убитите. Поставих съобщенията едно до друго. Някои от буквите изглеждаха еднакви. Може би ги бе написала една и съща ръка. Подписаният с петнистия кон текст бе с по-плътни и по-големи букви с повече заврънкулки. Явно беше писан от различен човек, но това не доказваше почти нищо. И в трите случая беше избран един и същ материал. Нищо чудно — добрата хартия беше скъпа, а всеки можеше да си направи хартия от парче брезова кора. Това не означаваше, че съобщенията са само от един или дори от два източника. Сравних версиите. Дали още преди отвличането на принца сред Осезаващите е имало две фракции, стремящи се да сложат край на гоненията срещу събратята си? Или си мислех така само защото ми се искаше да е истина? Достатъчно лошо бе, че Черния Ролф и приятелите му бяха заподозрели кой съм и съответно се бяха досетили, че Осезаващото Копеле не е умряло в тъмницата на Славен. Не исках Петнистите да знаят, че Фицрицарин е жив.
Отново прегледах списъка на мъртвите. В него имаше още едно име, Нат от Мочурищата. Можеше да е някой от онези, с които се срещнах при престоя ми у Черния Ролф. Не бях сигурен. Забарабаних с пръсти по масата. Чудех се дали да не посетя групата Осезаващи край Сврачиврат. И какво да правя там? Да ги попитам дали не са пратили съобщение до кралицата със заплаха за живота ми? Не ми се виждаше най-добрата стратегия. Може пък да е било само блъф. Ако отидех там и ме видеха, това само щеше да потвърди, че наистина съм все още жив след всичките тези години. Най-малкото щях да стана ценен заложник и затруднение за Пророците, независимо дали съм жив, или мъртъв. Не. Сега не бе време за стълкновения. Може би Сенч наистина бе постъпил по възможно най-правилния начин. Беше ме махнал от дома ми, като външно се преструваше, че заплахата е несъществена. Раздразнението ми към него се стопи. Но все пак трябваше да го убедя, че това спестяване на истината не е било добра идея. От какво се беше страхувал? Че няма да се притека на помощ на принца, че ще избягам, за да започна живота си някъде другаде? Това ли си бе помислил за мен?
Поклатих глава. Явно бе време да се изясня със Сенч. Щеше да му се наложи да приеме, че вече съм мъж, напълно контролиращ живота си и способен да взема свои решения. И с Кетрикен също. Трябваше да накарам Сенч да ми уреди среща, за да споделя с нея страховете си за дъщеря ми и да я помоля да обещае, че Копривка ще бъде оставена на мира. А също и с Шута. Най-добре бе да се заема и с тази гноясваща рана. С тези мисли напуснах кулата на Сенч и отидох да си легна.
Не спах добре. Копривка се блъскаше в сънищата ми като нощна пеперуда, мъчеща се да се унищожи в светлината на фенер. Спах, но това бе като почивката на човек, който спи и същевременно подпира с гръб врата, за да попречи на неприятелите му да нахълтат. Много добре я усещах. Отначало беше твърдо решена, после гневна. Към сутринта се отчая. С най-голяма мъка удържах стените си срещу молбите й. „Моля те. Моля те!“ Само това повтаряше. Но Умението й сякаш вдигаше жален вятър в ума ми.
Събудих се с тъпо пулсиращо главоболие. Всичките ми сетива бяха като ожулени. Жълтата светлина на свещта ми се струваше твърде ярка, всеки звук — прекалено висок. Глождещото ме чувство за вина, че съм я отблъснал, не подобряваше положението ми. Определено тази сутрин заслужавах малко елфова кора и нямаше да започна деня без нея, независимо със или без одобрението на Сенч. Станах, наплисках лицето си и се облякох. Шокът от студената вода и нуждата да се наведа, за да завържа обувките си, беше като побой.