Слязох бавно до кухнята. По пътя срещнах прислужника на лорд Златен, Чар. Освободих го за сутринта и му казах, че аз ще отнеса закуската на лорда. Доволната му усмивка и многобройните благодарности ми напомниха, че навремето бях момче, което лесно можеше да запълни всеки свободен час с какво ли не. Почувствах се стар. Сърдечните му благодарности ме накараха да изпитам срам. Исках да се нахраня сам в стаите ни и отнасянето на закуската на лорд Златен беше най-добрият ми предлог да го направя.
Дрънченето, парата и глъчката в кухнята с нищо не помогнаха на главоболието ми. Напълних подноса, добавих към него голямо гърне гореща вода и тръгнах нагоре по стълбите. Бях преполовил разстоянието, когато ме настигна една задъхана жена.
— Забрави цветята за лорд Златен — каза ми тя.
— Но сега е зима — измърморих и спрях неохотно. — Никъде не могат да се намерят цветя.
— А, не е така — рече тя с топла усмивка, която отново я направи младо момиче. — Винаги ще има цветя за лорд Златен.
Поклатих глава при мисълта за странните прищевки на Шута. Тя остави малка китка на подноса — букетче от чисто черни клонки с бяла лента, зашита като мънички пъпки. Творението се довършваше от две тесни фльонги, черна и бяла. Благодарих й, но тя ме увери, че за нея било удоволствие, след което тръгна по своите си задачи.
Когато влязох в покоите, с изненада открих Шута в един от столовете до камината. Беше облечен в един от пищните костюми на лорд Златен, но косата му бе разчорлена. В момента не се преструваше на благородник. Присъствието му ме изкара от равновесие. Смятах да взема малко храна в стаята си и да почукам на вратата му, за да му съобщя, че закуската е пристигнала. Е, поне Йек я нямаше. Може би най-сетне щях да имам възможност да поговоря насаме с него.
Шутът бавно завъртя глава към мен и каза отпаднало:
— Ето те и теб.
— Да — кратко отвърнах аз.
Тупнах подноса на масата и се върнах да залостя вратата. После разделих закуската за двама ни. Моментът да застана срещу него бе настъпил, а ето че не знаех откъде да започна. Страшно ми се искаше да приключа с тази история. Но вместо това първите ми думи бяха:
— Трябва ми червена свирка. На зелена връв. Мислиш ли, че можеш да ми направиш?
Той се надигна с доволна, но малко объркана усмивка. Пристъпи бавно към масата.
— Предполагам. Спешно ли е?
— Да. — Гласът ми звучеше безизразен и твърд дори в собствените ми уши. Сякаш ми беше болно да го помоля за услуга. — Не е за мен. За Шишко е. Имал такава навремето, но някой му я взел и я счупил. Явно само за да му причини болка. Така и не я е забравил.
— Шишко — повтори той. — Странен тип, нали?
— Предполагам — съгласих се сковано. Той като че ли не забеляза резервираното ми държане.
— Всеки път, като го срещна, все ме зяпа. А ако погледна към него, бърза да се махне като сритано куче.
Свих рамене.
— Лорд Златен не е от най-милите хора в крепостта, поне що се отнася до прислугата.
Той пое рязко дъх и издиша.
— Така е. Необходима заблуда, но все пак ме боли, като го гледам как реагира. Червена свирка на зелена връв. Добре, при първа възможност — обеща Шутът.
— Благодаря — рекох отсечено. Думите му за пореден път ми напомниха, че лорд Златен е просто ролята, която играе. Вече ми се искаше да не го бях молил. Моленето за услуга не е добър начин да започнеш разправия. Отнесох чашата в стаята си, изсипах в нея мярка елфова кора и се върнах при масата. Междувременно Шутът смаяно въртеше китката в пръстите си, а на лицето му играеше бегла усмивка. Налях гореща вода върху елфовата кора. Той ме гледаше. Усмивката изчезна от устните и очите му.
— Какво правиш?
Изстенах и заговорих отривисто:
— Главоболие. Копривка ми тропа по кепенците цяла нощ. Става все по-трудно и по-трудно да я задържам.
Вдигнах чашата и я разклатих. От накиснатата елфова кора плъзнаха черни като мастило нишки. Отварата потъмня и отпих глътка. Горчеше. Но пулсирането в главата ми спря почти моментално.
— Трябва ли да го пиеш това? — попита Шутът.
— Ако не трябваше, нямаше да го пия — троснах се.
— Но Сенч…
— Сенч не притежава Умението и не знае какви болки причинява, нито пък разбира лековете за тях. — Неочаквано отново се раздразних и тонът ми излезе по-остър, отколкото възнамерявах. Осъзнах, че още ме е яд на Сенч, че ми беше спестил пълното съдържание на бележката. Все още се опитваше да контролира живота ми, както бе правил винаги. Странно е да откриеш, че емоцията, която си мислиш за загърбена, все още къкри някъде дълбоко в теб. Отпих втора глътка от горчивата отвара. Както винаги, елфовата кора щеше да ме вкара в лошо настроение и в същото време да ме изпълни с безпокойство. Лоша комбинация, но по-добре от това да се мъчиш да изкараш цял ден с чувството, че някой те бие с чук по главата.