— Тогава от кого? — Гласът му трепереше.
Свих рамене, раздразнен от странния въпрос насред сериозния ни разговор.
— От градинарката. Всяка сутрин ти слага китка в подноса.
Той пое по-дълбоко дъх и затвори очи.
— Разбира се. Изобщо не са били от теб, нито една. Но тогава от кого?
Последва дълга пауза. Шутът пребледня и внезапно се уплаших, че ще припадне.
— Разбира се — рече той. — Трябва да е от човек, който вижда отвъд външния ми образ. И ако има такъв, то трябва да е жена. — Отново отвори очи. — Градинарката. Тя е горе-долу на твоята възраст. С лунички по лицето и ръцете. Косата й е с цвета на чиста слама.
Припомних си образа на жената.
— Лунички, да. Косата й е светлокестенява, не златна.
— Значи е потъмняла с времето. Беше златно момиче навремето, когато ти още беше момче.
Кимнах.
— Спомням си я. Бях й забравил името. Прав си. И какво?
Той се изсмя кратко, почти горчиво.
— И такова. Любовта и надеждата заслепяват всички ни. Мислех си, че цветята са от теб, Фиц. Нелепа идея. А те са от момиче, което преди много време бе хлътнало по кралския шут. Хлътнало, така си мислех. Но също като мен, тя обича там, където любовта не се завръща. Но ето че е останала достатъчно вярна в сърцето си, за да ме разпознае въпреки всички промени. Достатъчно вярна, за да запази тайната ми и в същото време да ми покаже дискретно, че я знае. — Отново вдигна китката. — Черно и бяло. Моите зимни цветове, Фиц, от времето, когато бях смешникът на краля. Гарета знае кой съм. И все още храни чувства към мен.
— Мислел си, че аз ти нося цветята? — Не можех да повярвам на хрумването му.
Той внезапно извърна поглед от мен и усетих, че думите и тонът ми са го засрамили. Тръгна бавно, с наведена глава, към спалнята си. Не отговори и изведнъж изпитах съжаление към него. Обичах го като приятел. Не можех да променя нагласата си спрямо неестествените му желания, но не желаех да го видя засрамен или наранен. И съответно оплесках нещата още повече, като изтърсих:
— Шуте, защо не оставиш желанията си да идат там, където са добре дошли? Гарета е много привлекателна жена. Може би, ако се отзовеш на вниманието й…
Той рязко се извъртя към мен и гневът в очите му ги накара да заблестят като златни. Лицето му пламна.
— И тогава? — язвително рече той. — Тогава какво? Тогава ще мога да стана като теб, да се задоволявам с когото ми падне само защото ми го поднася случаят? Ето това аз намирам за „отвратително“. Никога не бих използвал нито Гарета, нито никого по такъв начин. За разлика от едно лице, което и двамата познаваме.
Специално наблегна върху последните думи. Направи още две крачки към стаята си и отново се извърна. Лицето му бе разкривено в ужасна горчива усмивка.
— Чакай. Разбирам. Предполагаш, че никога не съм познавал подобна близост. Че съм се „пазил“ за теб. — Изсумтя презрително. — Не се ласкай, Фицрицарин. Съмнявам се, че чакането би си струвало.
Сякаш ме удари и ми изкара дъха, но той бе онзи, който внезапно подбели очи и се свлече безжизнено на пода. За миг останах замръзнал, едновременно от ярост и ужас. Бяхме улучили най-уязвимите си места, както могат да правят само приятели. Лошата ми половина ме убеждаваше да го оставя да си лежи — не му дължах нищо. Но миг по-късно бях коленичил до него. Очите му бяха почти затворени, виждаха се само тънки бели цепки. Дишаше задъхано, сякаш току-що бе участвал в надбягване.
— Шуте? — повиках го и гордостта вля раздразнение в гласа ми. — Сега пък какво ти стана?
Докоснах колебливо челото му.
Беше топло.
Значи не се беше преструвал на болен през последните няколко дни. Знаех, че обикновено тялото на Шута е хладно, много по-хладно от това на обикновен човек, така че леката му топлина бе равносилна на треска. Надявах се да е едно от онези странни състояния, в които изпадаше понякога, когато е отслабнал и болнав. От опит знаех, че се оправя за ден-два, кожата му започва да се бели и отдолу се появи по-смугла здрава кожа. Може би припадъкът се дължеше именно на подобна слабост. Но въпреки това сърцето ми се сви от страх, че може би е сериозно болен. Наистина бях избрал възможно най-лошия момент за малката ни кавга. Той бе трескав, аз — под въздействието на елфовата кора; нищо чудно, че думите, които си казахме, бяха оплескали нещата още повече.
Вдигнах го и го понесох към стаята му, отворих вратата с ритник. В спалнята се носеше тежка угнетяваща миризма. Чаршафите бяха намачкани, сякаш се бе мятал цяла нощ. Що за безчувствен дръвник съм бил да не се поинтересувам дали наистина не се чувства зле? Положих отпуснатото му тяло върху леглото. Бухнах възглавницата и тромаво я пъхнах под главата му, след което се опитах да опъна чаршафите. Какво да правя? Знаех, че не мога да изтичам за лечител. През всичките години в Бъкип Шутът никога не бе позволявал да го докосват лекари. Случваше се от време на време да отива при Бърич за един или друг цяр, но сега тази помощ бе недостижима за мен. Потупах го леко по бузата, но той не показа признаци, че идва на себе си.