Отидох до прозореца. Дръпнах тежките завеси и отворих капаците. Чист мразовит въздух изпълни стаята. Намерих една от кърпичките на лорд Златен и събрах в нея сняг от перваза. Сгънах я на компрес и се върнах при леглото. Седнах до него и внимателно поставих кърпичката на челото му. Шутът леко се размърда, а когато допрях компреса до шията му, оживя тъй внезапно, че ме стресна.
— Не ме докосвай! — изръмжа и блъсна ръката ми.
Отхвърлянето на загрижеността ми подпали изпълнилото ме безпокойство в гняв.
— Както искаш. — Изправих се рязко и плеснах компреса върху нощната масичка.
— Моля те, върви си — отвърна той с тон, който превърна любезната молба в кухи думи.
Излязох.
В пристъп на ярост подредих другата стая и с трясък върнах чиниите в подноса. И двамата не бяхме докоснали храната. Голяма работа. И без това от апетита ми не беше останала и следа. Върнах подноса в кухнята и го изчистих. Домъкнах вода и дърва. Вратата на спалнята на Шута беше затворена. Чух как капаците на прозорците се затварят. Почуках силно на вратата.
— Лорд Златен, донесох дърва и вода за стаята ви.
Не отговори, така че заредих камината в дневната и долях вода в умивалника. Останалото сложих до вратата му. Болка и гняв вряха в сърцето ми. Голяма част от гнева беше към самия мен. Защо не бях разбрал, че наистина е болен? Защо бях настоял да проведа този разговор въпреки възраженията му? И най-вече, защо не се бях доверил на инстинктите на приятелството ни, а се бях поддал на слуховете? А болката, която ме ядеше, беше от осъзнаването на онова, което Сенч ми повтаряше така често — извинението не оправя нещата. Страшно се опасявах, че съм нанесъл поражения, които няма да мога да възстановя; че, както ме беше предупредил Шутът, днешният разговор е нещо, което и двамата ще носим до края на дните си. Оставаше ми само да се надявам, че с времето острите ръбове на думите ми ще се затъпят. Неговите все още режеха като бръсначи.
Спомням си следващите три или четири дни като потънало в мизерия време. Изобщо не видях Шута. Все още пускаше малкия прислужник в спалнята си, но доколкото знам, самият той изобщо не излезе от нея. Йек се бе срещала с него поне още един път преди заминаването на бинградската делегация, защото ме спря още веднъж на стълбите и с ледена вежливост ми съобщи, че лорд Златен напълно е премахнал всичките погрешни представи, които си била създала за отношенията ми с него. Помоли ме за извинение, ако предположенията й са ме разстроили по някакъв начин. След това ми изсъска, че съм бил най-тъпият и жесток тип, когото била срещала. Това бяха последните й думи. Бинградците си заминаха на следващия ден. Кралицата и херцозите не им дадоха твърд отговор за съюза, но бяха приели от тях дузина пощенски птици и им дадоха в замяна толкова наши гълъби. Преговорите щяха да продължат.
Веднага след заминаването на бинградците в крепостта настъпи суматоха, защото самата кралица излезе късно през нощта с личната си гвардия. Сенч ми каза, че дори той намерил действията й за доста крайни. Явно херцозите бяха още по-впечатлени. Целта й била да спре някаква екзекуция в Бидуел, малко селце недалеч от границата между Бък и Рипон. Излязоха късно през нощта, най-вероятно в отговор на съобщението на някой шпионин, че на следващата сутрин щели да обесят и изгорят някаква жена. Тръгнаха бързо с димящи факли и пръхтящи коне. Облечена в пурпурно наметало и туника от бяла лисица, кралицата препускаше в средата на отряда. Стоях на прозореца и безсилно копнеех да съм сред конниците. Ролята ми на слуга на лорд Златен сякаш непрекъснато ме обричаше да съм там, където най-малко ми се иска.
Върнаха се на следващата вечер. На седлото на един кон се олюляваше опърпана жена. Явно бяха пристигнали в последния момент и буквално бяха срязали въжето от врата й. Събралата се тълпа не оказала съпротива на въоръжената гвардия. Кетрикен не се задоволила само да събере местните първенци и да ги мъмри — заповядала всеки жител от всяка колиба да излезе на малкото площадче и да я изслуша.
Лично застанала пред тях и прочела кралския указ, с който забранява екзекутирането на хора само защото са Осезаващи. След това всички можещи да държат перо — дори и децата — били накарани да се подпишат под прокламацията, с което да свидетелстват, че са присъствали, чули са кралската заповед и ще й се подчинят. Поради липса на градска управа Кетрикен заявила, че подписаното копие трябва да бъде изложено на показ в единствената кръчма в селото. Дала да се разбере, че пътните стражи ще се отбиват често, за да са сигурни, че заповедта си е на мястото и е недокосната. Освен това ги уверила, че ако някой от подписалите участва отново в подобно посегателство срещу Осезаващ, ще бъде лишен от цялото си имущество и прогонен не само от Бък, но и изобщо от територията на Шестте херцогства.