Минаха и отминаха още няколко дни. Лорд Златен се яви от спалнята си, издокаран и изтънчен както винаги, за да оповести на всички и всичко, че отново се радва на чудесно здраве. Джамайлийският му грим, грижливо нанасян всяка сутрин, стана още по-екстравагантен. Понякога ходеше напудрен дори през деня. Предположих, че по този начин се опитва да скрие потъмнялата си кожа. Явно беше успял, защото никой не забеляза нищо. Дворът приветства оздравяването му с ентусиазъм и популярността му си остана все тъй висока. Отново поех задълженията си на слуга. Понякога лорд Златен правеше следобедни приеми в покоите си, с хазартни игри и наети менестрели. Младите благородници от двата пола копнееха да бъдат поканени. При тези събирания оставах на повикване в малката си стаичка или бях освобождаван. Все още съпровождах лорд Златен на увеселителните му излети с други благородници и все така стоях зад стола му по време на изтънчени вечери. Тези събития обаче вече се случваха по-рядко. Със заминаването на островитяните и бинградските търговци населението на замъка Бъкип беше намаляло и се върна към по-нормалното ежедневие; повечето благородници на Шестте херцогства също се върнаха в именията си. Имаше по-малко игри, куклени представления и други забавления. Вечерите станаха по-дълги и тихи. Ако получавах по някой и друг свободен час вечер, най-често го прекарвах в Голямата зала. Децата от крепостта все така учеха уроците си до камините, плетачките плетяха, а оръжейниците изработваха стрели. Покрай преждата вървяха клюки и разкази. Сенките се настаняваха по ъглите и ми бе съвсем лесно да си представя, че това е Бъкип от времето на моето детство.
Шута обаче го нямаше никакъв. Лорд Златен по абсолютно никакъв начин не показа, че сме нещо различно от онова, за което ни смятаха в Бъкип — господар и слуга. Нито веднъж не се обърна към мен по нехарактерен за лорд Златен начин. И ако му пусках някаква шега отвъд границите на ролите ни, я подминаваше, без да й обърне внимание.
Бездната, която се отвори в душата ми от тази изолация, ме изненада. С всеки ден тя зейваше все по-широко. Когато веднъж се върнах от упражнения с Вим, намерих на леглото си малък пакет. В платнена кесия имаше червена свирка на зелена връв. Написаната с равния почерк на Шута бележка гласеше „За Шишко“. Надявах се, че това е някакво предложение за помиряване, но когато се осмелих да благодаря на лорд Златен, той вдигна очи от свитъка за билки, който четеше, и ме погледна едновременно разсеяно и раздразнено.
— Нямам представа за какво ми благодариш, Том Беджърлок. Не си спомням да съм ти давал какъвто и да било подарък, още по-малко пък червена свирка. Ама че нелепица. Намери си някакво друго глупаво занимание, човече. Чета.
И аз се оттеглих; разбрах, че свирката е била изработена не за мен, а като искрен подарък за Шишко от някой, който добре знае какво е да бъдеш подминаван и подиграван. Наистина нямаше нищо общо с мен. И при тази мисъл сърцето ми се сви още мъничко в гърдите ми.
Най-лошото бе, че нямаше пред кого да излея нещастието си, освен ако не исках да споделя пълните дълбини на глупостта си със Сенч. Затова го понасях мълчаливо и правех всичко по силите си да го крия от останалите.
В деня, в който Шутът ми даде свирката, реших, че съм готов да се заема с блудните си ученици. Бинградските търговци си бяха заминали, а с тях и Селден Вестрит. Време беше да направя онова, което бях обещал на кралицата.
Първо посетих кулата на Сенч, след което се изкатерих до Кулата на Умението. Както обикновено, Предан не се появи и отворих широко прозореца към мразовитата тъмна зимна утрин. Настаних се в стола на Искрен и се загледах безрадостно в чернотата. Знаех, че Сенч е наредил на Предан да идва и дори уреждаше светската програма на принца по такъв начин, че да има повече време за уроците. Това не промени нищо. Откакто Предан откри командата и се освободи от нея, не дойде на урок нито веднъж. Бях го оставил да иде много по-надалеч с поведението си, отколкото би ми позволил Искрен. Оставен сам на себе си, принцът нямаше да се върне при мен. Зарязах мислите за мъдростта на постъпките си. Няколко пъти бавно и дълбоко вдишах студения морски въздух и затворих очи. Насочих Умението си в тънка настойчива нишка.
Предан. Ела при мен.
Не усетих отговор. Или не се отзова, или ме игнорираше. Разширих възприятията си за него. Трудно ми бе да го достигна. Реших, че нарочно ме спира и е издигнал защитните си стени срещу мен. Облегнах се на тях и се уверих, че спи. Проверих силата на защитата му. Знаех, че мога да я пробия, ако реша. Поех дъх и събрах сили да го направя. После изведнъж промених стратегията си. Вместо да пробивам стените, се облегнах на тях и ги натиснах коварно. Някак отнесено усетих как устните ми се разтягат в усмивка. Техниката на Копривка, помислих си, докато се промъквах през защитата му в спящия му ум.