Не издържа на напрежението обаче.
— Обяснението е много закъсняло.
— Може би — съгласих се и отново зачаках.
— Обясни, Том Беджърлок.
Не бих отказал едно „моля“, но усетих, че повече от това не може да се огъне. Момчешката гордост е чупливо нещо.
Отидох до масата и напълних чашата си. Вдигнах въпросително бутилката към него, но той поклати глава, категорично отказваше да пие с тип като мен. Въздъхнах.
— Какво си спомняш от брега? Онзи, на който попаднахме през изправения камък?
По лицето му сякаш премина сянка. Погледна ме предпазливо.
— Аз… — Беше на крачка да излъже, но спря. — Спомням си само отделни моменти. Избледнява като сън, а после отделни образи отново се връщат ясни и свежи. Знам, че използва Умението, за да ни отведеш там. Магията някак ме отслаби и обърка. Предполагам, че тогава си наложил заклинанието си върху мен.
Въздъхнах. Щеше да се окаже по-трудно, отколкото се опасявах.
— Помниш ли как ме нападна при огъня? Когато се нахвърли върху мен, за да ме убиеш?
Той извърна поглед за момент и кимна, сякаш бе изненадан, че помня подобно нещо.
— Но това не стана изцяло по моя воля. Знаещ го! Пеладайн се опитваше да овладее тялото ми. А не те познавах. Мислех си, че си мой враг!
— И аз не те познавах. Не че сега е различно. Но въпреки това вече бяхме свързани чрез Умението, защото преди това трябваше да тръгна след душата ти и да я домъкна обратно в тялото ти. — Поколебах се, но реших да не говоря за другото същество, което бях срещнал. Великото същество, което бе помогнало и на двама ни да се върнем. Споменът бе мъглив дори и за мен. По-добре бе да не споменавам нещо, което не можех да обясня. Поех дъх. — Знаех, че Пеладайн е в теб. И че не би се спряла пред нищо, за да ме убие, дори това да означаваше да нарани и теб. Това ме уплаши. И тогава, от гняв и страх за живота си, ти заповядах: „Предан, спри да се биеш с мен“. Това бе заповед чрез Умението. И тя се впечати в ума ти с много по-голяма сила, отколкото възнамерявах. Не исках да го правя, Предан. Беше злополука, за която съжалявам и която се опитах да поправя. И си мислех, че съм успял. — Усетих, че въпреки желанието ми устните ми се извиват в усмивка. — Мислех си, че съм премахнал заповедта — до момента, когато се опитах да ти попреча да направиш онова глупаво изявление в залата. Едва тогава разбрах, че са останали някакви сенки от нея. И едва тогава ти успя да я разбиеш.
— Да. Разбих я. — Каза го със самодоволство. После отново ме изгледа сърдито. — Но след като знам, че я е имало, след като знам, че можеш отново да постъпиш така с мен, как мога да ти се доверя отново?
Докато се чудех как да му отговоря, Шишко бутна тайната врата зад камината. Входът бе много тесен за набитото му тяло. Целият бе покрит с прах и паяжини. Остана за момент да примигва със сънените си очи към стреснатия принц и към мен. Долната му челюст бе издадена напред, езикът му замислено се подаваше между устните. Накрая заговори.
— Дойдох за свирката.
— Ето я — казах кротко.
Взех я от масата и я вдигнах, държах я за зелената връв. Добавих все така кротко:
— Много добре използваш Умението, Шишко. Последва указанията ми, и ето те тук.
Той се затътри подозрително към нас. Съмнявам се, че позна принц Предан без трона и официалните одежди. Включи и него в намръщения си поглед.
— Ама много дълго ходих. — Грабна свирката и я приближи до късогледите си очи. Намръщи се. — Това не е моята свирка!
— Вече е — казах му. — Нова е, направена специално за теб. Виж птичките.
Той я огледа.
— Обичам птички — призна неохотно. Притисна свирката към гърдите си и се обърна да си върви.
Принцът се взираше в него смаяно, почти с отвращение. Знаех как се постъпва в Планините с бебета като Шишко — там щеше да бъде предаден на бърза и може би милостива смърт, също както Бърич би удавил някое уродливо кутре. Но кралица Кетрикен бе заповядала да обуча този човек. Щяха ли планинските традиции да попречат на Предан да го приеме? Опитах се да не се надявам, че принцът ще откаже Шишко да е член на котерията му. Искаше ми се обаче да задържа слабоумния.
— Няма ли да я пробваш, Шишко?
— Не. — Вече тътреше крака към изхода.
— Опитай онази мелодия, която си свириш за теб си. Нали знаеш, ето тази… — Докато се опитвах да имитирам мелодията, която вече бях научил наизуст, Шишко рязко се извъртя към мен. Малките му очички блеснаха яростно.
— Моя! — изрева той. — Моя песен! Песента на мама! — Тръгна заплашително към мен. Вдигна свирката, сякаш бе нож и бе готов да го забие в сърцето ми.