— Извинявай, Шишко. Не знаех, че ти е толкова скъпа. — А трябваше да го знам. Отстъпих назад. Тялото му бе дебело, крайниците — къси и тромави, коремът — голям. Знаех, че при физически сблъсък мога да се справя с него. Знаех също, че ще се наложи да го пребия, защото това беше единственият начин да го спра. Но не исках да го правя. Трябваше ми доброжелателството му. Бързо минах зад масата.
— Моя песен! — повтори Шишко. — Кучешка воня крадлива!
Принцът избухна в неволен смях. Мисля, че беше едновременно ужасен и очарован от сцената — малоумник да ме напада заради някаква си песен. После се намръщи. И докато обикалях масата, като се мъчех да стоя по-далеч от Шишко, внезапно възкликна:
— Знам я тази песен! — Затананика я, а Шишко се намръщи още повече. — Това е първото нещо, което чувам всеки път, когато се опитвам да използвам Умението. От теб ли идва? — попита невярващо.
— Моя песен! — отново заяви Шишко. — На мама! Не можеш да я чуеш. Само аз!
И изведнъж се втурна към принца като бик. Сграбчи бутилката и я вдигна да го удари, без да обръща внимание на стичащото се по ръката му бренди. Принцът се стресна, но глупавата му гордост не му позволи да отстъпи. Остана на място, присвит в бойна стойка, както го бях учил. Ръката му посегна към ножа на кръста му. В отговор долових откъм Шишко замъгляващото ума Не ме виждаш, не ме виждаш, не ме виждаш — и вече връхлиташе върху принца. Видях как Предан се съпротивлява на Умението му, усетих как се кани да нанесе ответен удар.
— Не! — изревах. — Спрете!
В заповедта ми трептеше острието на Умението. Двамата трепнаха и се завъртяха към мен с вдигнати ръце, сякаш това можеше да ги предпази от магията. Почти видях как тя отскочи от тях, но все пак успя да ги зашемети за миг. Инстинктивно отхвърлиха командата към мен и тя ме замая, но дойдох на себе си по-бързо от тях. Принцът залитна крачка назад, а Шишко изпусна бутилката и вдигна ръце да скрие очите си. Ужасих се от онова, което бях направил; но въпреки това, докато двамата стояха неподвижно и засега укротени, повторих:
— Спрете. Забранявам ви да се биете. Не и ако искате да продължите заедно овладяването на Умението. — Горд бях, че гласът ми не трепери.
Предан тръсна глава и възкликна замаяно.
— Пак го направи! Осмели се да използваш Умението срещу мен!
— Наистина го използвах — признах и попитах остро: — А какво друго можех да направя? Да гледам как се лишавате от разум един друг? Да си виждал случайно чичо си Август, Предан? Дето само точи лиги и мънка? Онова с него беше злополука. Но е имало случаи Умели да се осакатяват в двубой като този, който се канехте да си спретнете. И не само да се осакатяват — да се убиват. И двамата. Без да остане победител.
Предан се подпря на масата. Шишко бавно свали ръце от очите си. Беше си прехапал езика и от него капеше кръв. Предан заговори и на двама ни:
— Аз съм вашият принц. Положили сте клетва пред мен. Как смеете да ме нападате?
Поех дъх и неохотно се заех със задачата, която ми бе възложил Сенч.
— Не тук — казах тихо. — Вярно е, че съм положил клетва към Пророците. Служа им, колкото е по силите ми. И за да им служа по най-добрия начин, искам много добре да разбереш едно, Предан. В тази стая ти не си мой принц, а мой ученик. И точно както учителят ти по фехтовка ти прави синини с учебния меч, за да те научи, така и аз ще използвам всяка сила, която намеря за нужна.
Погледнах Шишко. Той се цупеше кисело и на двама ни.
— В тази стая Шишко не е слуга. Тук той е мой ученик.
Изгледах ги двамата и им надянах хомота, който трябваше да споделят.
— Тук сте равни. Тук сте ученици. Ще ви уважавам и ще настоявам да се уважавате един друг. Но не се заблуждавайте. В тази стая, през часовете на преподаване, моята власт е абсолютна. — Отново ги изгледах. Разбрахте ли ме?
Принцът гледаше инатливо, Шишко — подозрително.
— Не слуга? — бавно попита той.
— Не, ако искаш да си мой ученик тук. За да научиш каквото трябва да те науча. За да можеш после да помагаш на принца.
Той се намръщи и бавно превъртя мисълта в главата си.
— Да помагам. На принца. Пак слуга. Още работа за Шишко. — Малките му очи проблеснаха злобно, докато изобличаваше „коварството“ ми.
Поклатих глава.
— Не. Да помагаш на принца. Като приятел в неговата котерия.
— О, не — с отвращение изстена принцът.
— Не слуга. — Идеята явно харесваше на Шишко. Това ми разкри още нещо за него. Мислех си, че е прекалено тъп, за да го е грижа какво е мястото му в този свят. А ето че определено предпочиташе да не е слуга.
— Да. Обаче само ако си ученик. Ако не идваш тук всеки ден и не се опитваш да научиш каквото ви уча, не си ученик. Тогава Шишко пак слуга. Носи дърва и мъкне вода.