Той вдигна празната бутилка и я сложи на масата. Забързано надяна свирката на врата си.
— Свирката си е моя — каза настоятелно, сякаш това бе много важна част от пазарлъка.
— Свирката си е твоя — потвърдих. — Без значение дали си слуга или ученик.
Това като че ли го затрудни в проумяването на ситуацията и той изплези език още повече, докато напрягаше ума си.
— Майтапиш се — тихо се обади принцът. — Това да бъде член на котерията ми?
За миг изпитах и съчувствие, и раздразнение от отвращението му от Шишко.
— Той е най-добрият кандидат, който успяхме да открием със Сенч — отговорих хладно. — Разбира се, освен ако не си попаднал на други с подобна естествена склонност към Умението?
Той помълча, после поклати неохотно глава. Стана ми малко смешно, че е по-разстроен от идеята Шишко да е негов съученик, отколкото от заявлението ми, че ще се отнасям към тях по един и същи начин по време на уроците. Реших да се възползвам от временното му разсейване.
— Добре. Значи се разбрахме. И мисля, че за тази сутрин всички научихме достатъчно неща. Очаквам ви утре в уреченото време. Засега сте свободни.
Шишко бе щастлив да си тръгне. Закрачи към камината, стиснал свирката. Щом тайната врата зад него се затвори, принцът попита тихо:
— Защо ми причиняваш това?
— Защото съм се заклел в трона на Пророците. Да му служа с всичките си сили. Свободен си, Предан.
Очаквах да тръгне към вратата, но той не го направи. Защото в същия миг някой рязко потропа на нея. И двамата се сепнахме. Погледнах принца.
— Кой е? — извика той.
От другата страна на дебелите дъски се разнесе гласът на млад паж.
— Съобщение за вас, принц Предан, от съветник Сенч. Моли за извинение, но каза, че било изключително спешно.
— Момент.
Отстъпих в сумрачния ъгъл. Принцът отиде до вратата, отключи, открехна я съвсем малко и взе малък запечатан свитък. Гледах го и кисело си мислех, че въпреки всичките си гадости майстор Гален е бил прав в някои неща. Никой от учениците му не бе посмял да нападне свой другар, още по-малко да оспорва властта му над нас. Той моментално бе въдворил сурово равенство между всички, макар че аз бях изключение: всички знаеха, че съм под тях. Колкото и да ми бе противно, трябваше да възприема поне отчасти становищата му, макар и да отричах грубия му подход. Дисциплина и наказание са две различни неща, помислих си и усетих отгласа на някакви отдавна чути думи на Бърич.
Принцът вече беше затворил вратата и махаше восъчния печат. Намръщи се, когато разви свитъка — вътре имаше друг, също запечатан.
— Мисля, че е за теб.
С почерк, който никога не бих разпознал като почерк на Сенч, на свитъка бе изписано: „За учителя“. Видях собствения си печат с нападащия елен на Пророците и взех свитъка от ръката на принца.
— Да, за мен е — казах само. Обърнах се с гръб към него, счупих печата и прочетох написаното. После хвърлих свитъка в огъня.
— Какво пишеше? — заповеднически попита принцът.
— Викат ме — отвърнах. — Трябва да тръгвам. Но очаквам утре да си тук, готов да се учиш. Приятен ден, принце.
Потресеното му мълчание ме последва, докато се промушвах зад камината и затварях малката врата. Щом се озовах в тесния коридор, забързах. Проклинах наум ниския таван, ъглите, покрай които трябваше да се провирам, и заплетените лабиринти, по които трябваше да вървя, когато ми се искаше да тичам по възможно най-правата линия.
Когато стигнах до шпионката към личната приемна на кралицата, устата ми беше пресъхнала и бях оплезил език като гонче. Поех дълбоко дъх, седнах на малкото столче и надникнах през тясната пролука. Бях закъснял. Сенч и Кетрикен вече бяха там; кралицата седеше, а съветникът й стоеше прав до нея. Бяха с гръб към мен. Пред тях стоеше длъгнесто момче на десетина години. Тъмните му къдри бяха прилепнали за черепа му от пот, от наметалото му капеше кален топящ се сняг. Ниските му обувки изобщо не бяха подходящи за пътуване през зимата. Откъдето и да идваше, явно бе вървяло през цялата нощ. Тъмните му очи бяха огромни и гледаха спокойно кралицата.
— Разбирам — тихо рече тя.
Отговорът й сякаш му вдъхна смелост. Искаше ми се да бях чул целия разговор.
— Да, госпожо — съгласи се момчето. — И като чух, че няма да позволите с Осезаващите да се правят такива неща, дойдох при теб. Може би в Бъкип ще мога да бъда какъвто съм, без да ме бият заради това. Обещавам, че никога не ще го използвам за долни цели. Ще се закълна на Пророците и ще ти служа, както ми заповядаш.