Щом вратата се затвори, Бърич се обърна към Кетрикен.
— Ще ме прощавате, ама… Добро момче е… обикновено. Просто е… на трудна възраст.
— Няма нищо. Честно казано обаче, наистина съм разтревожена, че трябваше да се стигне дотук, за да ни посетиш. Няма ли да седнеш, Бърич? — И му посочи един от няколкото празни стола пред нея.
Бърич остана прав.
— Много мило от твоя страна, но нямам време да се бавя, милейди. Обещах на жена си, че ще се върна колкото се може по-бързо с момчето, и…
— Трябва ли да ти заповядам да седнеш, инат такъв? Милата ти съпруга ще ти прости, че си се забавил, за да си починеш поне малко, сигурна съм.
Той не отговори. После, сякаш беше куче, на което са му заповядали да седи и да не мърда, отиде до един от столовете и седна. И зачака.
След кратка пауза Кетрикен заговори пак.
— След всичките тези години е доста неловко за всички ни да се съберем по такъв начин. Но както и да е, радвам се да те видя. Да, а също и да видя, че имаш син с горд дух като на баща си.
Друг мъж би се разтопил от този комплимент, но Бърич само забоде поглед в пода и изсумтя:
— Хм, мисля, че има и много от недостатъците на баща си, милейди.
Кетрикен не спести нито думи, нито време.
— Искаш да кажеш Осезанието.
Бърич трепна, сякаш го беше проклела.
— Пъргав ни каза, Бърич. Не виждам нищо срамно в това. Каза ми, че е дошъл при мен, защото съм забранила да се преследват Осезаващи. Поиска да ми служи. Честно казано, бих се радвала да имам за паж такъв храбър момък. Но му казах, че това трябва да стане със съгласието на баща му.
Той завъртя глава.
— Не го давам, милейди. Още е малък, за да живее сред непознати. Ако се издигне толкова бързо и толкова високо, това ще го развали. Трябва да остане още някоя и друга година при мен, докато не се научи да владее момчешките си пориви.
— И докато не угасиш Осезанието в него — обади се Сенч.
Бърич се намръщи.
— Не мисля, че това е възможно. Много години се опитвах да го изтрия от себе си. А то си остава. Но ако човек не може да се очисти от него, все пак може да се научи да го отрича. Точно както трябва да се научи да отрича всякакви други пороци.
— И си толкова сигурен, че това е порок и нещо, което трябва да се презира? — кротко попита Кетрикен. — Но заради твоето Осезание преди години щях да умра от ръцете на Славен. Заради твоето Осезание Фиц трябваше да загине в тъмниците му.
Бърич рязко пое дъх и почти се задави. Пое дъх отново, явно се мъчеше да се овладее. Вдигна очи, примигна и с болка видях, че по миглите му има сълзи.
— Изричаш името му — прегракнало каза той. — И в същото време не разбираш, че именно заради него реших това. Кралице, та нали ако не беше Осезанието, Фиц щеше да овладее добре Умението! Ако не беше Осезанието, нямаше да го хвърлят в тъмницата на Славен. Ако не беше Осезанието, сигурно още щеше да е жив. Осезанието го обрече на гибел, при това дори не като човек. А като животно.
Пое треперливо дъх. Гласът му секна, но той преглътна и успя да се овладее.
— Всеки ден живея с провала си. Моят принц, принц Рицарин, ми повери едничкия си син с единствената заръка да го възпитам добре. Провалих се пред него. Провалих се пред Фиц, провалих се пред себе си. Защото бях слаб. Защото нямах волята да съм суров с момчето, когато се налагаше да съм суров. Затова Фиц тръгна по пътя на тази гнусна магия, започна да я използва и тя го доведе до… до смъртта му. Той плати цената за меката ми душа. Умря ужасно, самотен, като животно. Кралице, обичах Фиц. Първо като син на приятел, после като приятел. Обичах го, както обичам собствения си син. И няма да оставя още едно момче на тази долна магия. Няма!
Гласът му трепереше. Силните му юмруци се свиваха и отпускаха. Той се взираше в тях със замъглените си очи.
— Бърич. Приятелю — глухо рече Сенч. — Преди много време ми прати вест, че Фиц е загинал. Тогава се усъмних. И все още се съмнявам. Как може да си сигурен в смъртта му? Спомни си какво ни каза той. Че смята да замине на юг, в Халкида и още по-надалеч. Може би е направил точно това и…
— Не. Не го стори.
Ръцете на Бърич бавно се вдигнаха към шията му. Разтвори яката си и извади нещо малко и блестящо. Сърцето ми прескочи и очите ми се напълниха със сълзи. Бърич отвори шепата си.
— Познахте ли я? Това е иглата, която му даде крал Умен, когато го взе за свое момче. — Подсмръкна шумно и после се изкашля. — Когато го намерих, беше отдавна мъртъв. Бяха го ръфали животни. Но иглата си беше на мястото, на яката на ризата му… Да умре като животно, като се бие със зверове почти като него… Беше син на принц, син на най-чудесния мъж, когото съм познавал, а умря като куче! — Рязко затвори длан около иглата и я забоде в яката си, без да каже нито дума повече.