Седях в тъмното зад стената, притиснал устата си с ръка. Мъчех се да сподавя риданията си и да не се издам. Трябваше да запазя тайната си. Трябваше да остана мъртъв за него. Не бях имал представа какво е означавала смъртта ми за него. Почти не се бях замислял колко мъка и какво чувство за вина е изпитвал заради начина, по който смяташе, че съм умрял. Бърич все още вярваше, че съм бил погълнат от Осезанието, че съм се превърнал в човек-звяр и съм живял в горите, докато Претопените не са ме нападнали и убили. Не беше много далеч от истината. За известно време наистина се бях превърнал във вълк в човешко тяло. Но бях успял да се измъкна от това и отново да стана човек. Когато Претопените нападнаха дома ми, успях да избягам. Минаха дни, преди да открия, че съм оставил безценната си игла. Бърич бе открил тялото на един Претопен, когото бях убил. Ризата с иглата в яката беше върху него. И той го беше взел за мен. През всичките тези години ми беше изгодно да го оставя в неведение за оцеляването ми. Мислех си, че така е най-добре за всички ни. Двамата с Моли бяха открили любовта и съвместния живот. Ако откриеше, че съм жив, това само щеше да разруши връзката между тях. Всичко трябваше да остане както си е. Трябваше. Зашеметен и неподвижен, стоях и се взирах в човека, който се чувстваше отговорен за смъртта ми. Трябваше да продължи да носи тази вина. Не биваше да променям нищо.
— Бърич. Не мисля, че си се провалил пред никого — меко рече Кетрикен. — И не виждам Осезанието като порок у сина ти. Остави го при мен. Моля те.
Бърич поклати бавно и тежко глава.
— Нямаше да го кажеш, ако беше твой син. Ако на него не му се налагаше всеки ден да се опасява, че хората ще разберат какъв е.
Видях как раменете на Кетрикен се стягат, докато поемаше дъх, и разбрах, че се кани да му каже, че синът й е Осезаващ. Сенч също осъзна опасността и ловко се намеси.
— Разбирам становището ти, Бърич. Не го споделям, но го разбирам. — Замълча за момент, след което попита: — Какво ще правиш с момчето?
Бърич го зяпна, след което се изсмя дрезгаво.
— Какво? Да не се страхуваш, че ще му съдера кожата? Не. Ще го върна у дома, ще го държа далеч от животни и ще го карам всеки ден да работи, докато не се умори дотолкова, че да заспива още преди да стигне леглото. Само толкова. Езикът на майка му сигурно ще го накаже по-лошо и от каиша. А и сестра му няма да му прости лесно за тревогите, които ни създаде. — Изведнъж се намръщи още повече. — Да не би момчето да е казало, че се страхува да не го убия или осакатя? Защото това е лъжа и той го знае, и заради това ще опита каиша.
— Нищо такова не е казвал — тихо рече Кетрикен. — Каза само, че не може да издържа повече да живее у дома и да му се забранява Осезанието.
Бърич изсумтя.
— Никой не е умрял от забраняване на Осезанието. Има чувство за самота от отказването, знам го много добре. Но никой не умира, ако избягва Осезанието. Умира се от използването му. — Рязко се изправи. Чух как коляното му изпука и трепнах. — Кралице, прости ми, но ако седя твърде много, ще се схвана и обратният път ще ми се види още по-тежък.
— Тогава остани за деня, Бърич. Иди в банята да отпуснеш крака си, наранен два пъти при защита на живота на Пророк. Нахрани се добре, наспи се на меко легло. Утре ще тръгнеш към дома си.
— Не мога, милейди.
— Можеш. Трябва ли да ти заповядвам и това? — с обич попита кралицата.
Бърич я погледна право в очите.
— Кралице, би ли ми заповядала да наруша думата си към съпругата си?
Кетрикен кимна сериозно.
— Бърич, само честта ти може да се сравнява с ината ти. Не, никога не бих ти заповядала да нарушиш думата си. Много пъти собственият ми живот зависеше от нея. Ще те пусна, щом държиш. Но ще те задържа още малко, за да приготвя даровете, които искам да занесеш на семейството си. И докато го правя, можеш да хапнеш гореща храна и да се постоплиш до печката.
Бърич помълча за момент.
— Както пожелаеш, милейди — отвърна накрая и отново тежко и мъчително коленичи.
Стана и зачака позволение да излезе. Кетрикен въздъхна.
— Добре, приятелю, върви.
Бърич излезе. Кетрикен и Сенч се спогледаха. После Сенч се обърна и погледна към шпионката. Гласът му бе мек.
— Имаш малко време, докато яде. Мисли здравата. Да го извикам ли пак тук? Можете да се срещнете насаме. Можеш да облекчиш сърцето му. — Помълча. — Решението е твое, момчето ми. Нито Кетрикен, нито аз ще го вземем вместо теб. Но… — Думата увисна във въздуха. Може би знаеше колко не исках съвета му за това. Добави тихо: — Ако искаш да кажа на Бърич да се върне тук, кажи на лорд Златен да ми прати съобщение. Ако ли не, тогава… не прави нищо.