Кралицата стана и Сенч я изпрати към изхода, преди да излезе. Кетрикен хвърли умолителен поглед към стената.
Не знам колко време останах да седя в прахта и полумрака. Когато свещта ми започна да се дави в собствения си восък, станах и тръгнах към малката си стаичка. Коридорът ми се виждаше безкраен и потискащ. Вървях невидим, през прахоляк, паяжини и миши изпражнения. Като призрак, помислих си и се усмихнах мрачно. И през живота си вървях така.
Върнах се в стаята си и свалих наметалото от куката му. Заслушах се край вратата и излязох в главната стая на покоите на лорд Златен. Седеше сам на масата. Беше бутнал подноса със закуската настрани. Като че ли не беше хапнал нищо. Не ме поздрави. Заговорих направо.
— Бърич е тук. Дошъл след сина си Пъргав, близнака на Чевръст. Пъргав е Осезаващ и потърси убежище и служба при кралицата. Бърич отказа да й остави момчето. Ще го върне у дома, за да го научи да не използва Осезанието. Все още мисли, че Осезанието е зло. Обвинява него за смъртта ми. Обвинява и себе си, че не е успял да го избие от мен.
След малко лорд Златен обърна лениво глава към мен и ме погледна.
— Интересна клюка. Този Бърич… бил е коняр тук навремето, нали? Не мисля, че съм го срещал.
Стоях и го гледах мълчаливо. Той отвърна на погледа ми без никакъв интерес.
— Днес отивам до града — казах студено.
Той отново се зае да съзерцава масата.
— Както желаеш, Том Беджърлок. Днес нямам нужда от услугите ти. Но бъди готов утре да излезеш на езда с мен. Лейди Пестеливост и племенницата й ми предложиха да ме вземат на лов със соколи. Не държа своя птица, както знаеш. Ноктите им съсипват ръкавите на дрехите ми. Но може би ще успея да прибавя няколко пера към колекцията си.
Ръката ми беше върху дръжката на вратата още преди да е свършил отвратителната си шарада. Затворих и заслизах енергично по стълбите. Предизвиквах съдбата и себе си. Ако се сблъсках с Бърич в коридора, щеше да ме познае. Нека боговете да решат кое е по-добре: вината и незнанието или болезнената истина. Но не попаднах на него в залите на Бъкип, нито пък в столовата на стражите. Изсумтях на собствената си глупост. Естествено, че като гост на кралицата щяха да го отведат в главната зала и да го нахранят добре заедно с непослушния му син. Не си позволих да се замислям за други изкушения. Излязох на двора и тръгнах надолу към града.
Денят беше чудесен, ясен и мразовит. Студът щипеше скулите и ушите ми, но ходенето ме стопляше. Прехвърлих десетина сцени какво би било да се изправя пред Бърич. Ще ме прегърне. Ще ме удари и ще ме наругае. Няма да ме познае. Ще припадне. В някои сцени ме посрещаше топло с радостни сълзи, а в други ме проклинаше за всичките години, през които е трябвало да живее с вината си. Но в нито една не можех да си представя как ще говорим за Моли и Копривка, нито какво ще последва. Ако Бърич откриеше, че съм жив, щеше ли да може да скрие това от Моли? И би ли го направил? Понякога честта му дотолкова взимаше връх, че немислимото за всеки друг ставаше единствено правилното за него.
Изведнъж открих, че вече съм в центъра на града. Мъже и жени ме заобикаляха отдалеч и осъзнах, че се мръщя и че сигурно съм си говорил сам. Опитах се да надяна по-приятна физиономия, но лицето ми сякаш не се сещаше как се прави. Не можех и да реша къде искам да ида. Минах покрай дърводелската работилница, в която чиракуваше Хеп. Помотах се отвън, докато не го зърнах. Държеше някакви инструменти. Запитах се дали това означава гласувана по-голяма отговорност, или просто ги носи на някого. Е, поне беше там, където му е мястото. Днес нямаше да го безпокоя.
Оттам отидох при магазинчето на Джина, но то беше затворено. Бързата проверка на навеса показа, че понито и каруцата липсват. Явно й се беше наложило да замине нанякъде. Не бях сигурен дали изпитвам облекчение, или разочарование. Нямаше да се отпусна, ако уталожа самотата си с нея, но ако си беше у дома, сигурно щях да се поддам на изкушението.
Затова взех следващото по глупост решение — да отида в „Набученото прасе“. Кръчма тъкмо за Осезаващи и за Осезаващи копелета. Влязох и докато стоях на прага с ярките лъчи на зимното слънце зад мен, си помислих, че това е едно от онези места, които винаги изглеждат по-добре на светлината на фенери. Денят разкриваше не само умората на паянтовите маси и мократа слама, която се извиняваше от пода, но и безрадостните лица на хората, които посещават подобни кръчми по това време. Хора като мен, помислих си кисело. Дядка и мъж с изметнат крак и една ръка седяха на маса край камината и играеха някаква игра със зарове. На друга маса се бе настанил мъж с насинено лице и мърмореше нещо над халбата си. Една жена погледна към мен, когато влязох. Вдигна въпросително вежда, но аз поклатих глава. Тя ми се намръщи и се обърна да се взира в огъня. Момче с кофа и мръсен парцал търкаше масите и пейките. Когато седнах, избърса ръце в панталоните си и дойде при мен.