— Сега всичко е съсипано — рече безпомощно. — Вече никога няма да успея да оправя нещата. Никога. — Загледа се след отдалечаващия се Хартсхорн, после рязко се обърна към мен. — Том, защо? — попита съкрушено. — Защо го направи? Отидох да живея при Гиндаст, както ми каза. Всичко започваше да се подрежда. А ти го съсипа. — Отново погледна след Хартсхорн. — Вече няма как да се помиря със семейството на Сваня.
— Той започна — казах все така глупаво и наругах жалкото си оправдание.
— Не можеше ли да се махнеш? — попита той, уверен в собствената си правота. — Винаги си ми казвал, че това е най-добрият избор при бой. Да се махнеш, ако можеш.
— Той не ми даде възможност — отвърнах.
Гневът ми започваше да се подува по-лошо и от лицето ми. Гребнах две шепи донякъде чист сняг от един перваз. Допрях го до лицето си.
— Не разбирам как можеш да ме обвиняваш за това — добавих сърдито. — Ти забърка цялата тази каша. Ти си я завлякъл в леглото.
За момент ме погледна, сякаш съм го ударил. Но още преди да изпитам съжаление за думите си, болката му се смени с гняв.
— Говориш, сякаш имах избор — студено рече Хеп. — Но пък това може да се очаква от човек, който никога в живота си не е познавал истинска любов. Мислиш си, че всички жени са като Славея. Не са. Сваня е истинската ми любов завинаги, а истинската любов не бива да се кара да чака. Ти и родителите й искате да изчакаме, сякаш утрешният ден е сигурен за всички ни. А той не е. Любовта иска да бъде взета цялата, веднага.
Думите му ме вбесиха. Сигурен бях, че не са негови собствени, а ги е чул от някой кръчмарски менестрел.
— Ако си мислиш, че никога не съм срещал любовта, значи изобщо не ме познаваш — отвърнах гневно. — Колкото до теб и Сваня, тя е първото момиче, на което си казал нещо повече от „здрасти“, а после я катурваш в леглото и наричаш това любов. Любовта е нещо повече от лягането, момче. Ако не дойде и не се задържи, ако не може да изчака и да издържи разочарование и раздяла, значи не е никаква любов. Любовта не изисква легло, за да е истинска. Не изисква дори ежедневен контакт. Знам го, защото съм познал любовта, много видове любов. И сред тях съм познал и чувствата си към теб.
— Том! — укорително викна той и хвърли стреснат поглед към някаква минаваща двойка.
— Страх те е, че ще разберат погрешно думите ми ли? — подиграх му се. Доловил гнева в гласа ми, мъжът хвана жената за ръка и я поведе забързано покрай нас. Сигурно приличах на побъркан. Не ми пукаше. — Мисля, че си объркал всичко. Дойде в Бъкип и забрави всичко, на което се опитвах да те науча. Дори вече не знам как да говоря с теб.
Отидох до перваза за още сняг. Обърнах се към Хеп. Той се взираше вцепенено в далечината. В този миг сърцето ми се предаде. Беше си отишъл от мен, следваше собствения си път и не можех да направя нищо. Споровете с него бяха толкова безполезни, колкото всичките думи на Бърич и Търпение към мен. Хеп щеше да продължи по своя път, да прави свои собствени грешки и може би, когато станеше на моите години, щеше да научи своите уроци от тях. Нима не бях направил същото?
— Ще продължа да плащам чиракуването ти — рекох тихо. Казах го по-скоро на себе си; знаех, че с това ще се свърши. Че вече е свършило, с изключение на спазването на уговорката ми със самия мен.
Обърнах се и започнах дългото завръщане към замъка. От студения въздух натъртените ми ребра започнаха да болят. Нямах особен избор обаче. Болката в подутите пръсти ми беше противно позната. Зачудих се смътно кога ли ще стана достатъчно стар и мъдър да престана да се пъхам в побои. Зачудих се и на странното прекъсване в гърдите ми, пустотата, където допреди малко беше Хеп. Усещах я като смъртоносна рана.
Чух зад себе си бягащи стъпки и рязко се извъртях, очаквах нова атака. Хеп залитна и закова на място при вида на смръщеното ми лице. За миг просто стояхме и се гледахме. После той се пресегна и сграбчи ръкава ми.
— Том, защо става така? Полагам всички усилия, а все върша и казвам неправилните неща. Родителите на Сваня са й бесни, а когато ми се оплака и й казах, че може би ще е по-добре да се срещна с тях и да обещая да изчакаме, тя се ядоса на мен. И се сърди, че отидох при Гиндаст и ми се налага да спя там. Но наистина отидох при Гиндаст, сам, и го помолих да се преместя при него. И той ме унизи, но аз сведох глава и преглътнах, и ето че сега съм там и му се подчинявам, както ми каза. Мразя, че трябва да ставам толкова рано, че брои свещите, че не мога да излизам повечето вечери. Но го правя. Днес за първи път ме изпрати със задача да взема някакъв месингов обков от улицата на ковачите. А сега ще закъснея и ще ми се наложи пак да свеждам глава, докато ме хока. Но не мога да те оставя да си идеш с мисълта, че съм забравил всичко, на което си ме учил. Не съм. Но трябва да намеря собствения си живот тук, а понякога наученото просто не подхожда на начина, по който мислят всички останали. Понякога просто не се получава. Но аз се опитвам, Том. Опитвам се.