Думите му изригваха като поток. Когато отшумяха и мълчанието заплаши да се настани на мястото им, метнах ръка през рамото му и го прегърнах въпреки болката в ребрата.
— Тичай по задачите си — казах в ухото му.
Опитах се да измисля нещо друго, но не успях. Не можех да му кажа, че всичко ще се оправи, защото не бях сигурен, че ще се оправи. Не можех да му кажа, че вярвам в преценката му, защото не вярвах. Тогава Хеп намери думи и за двама ни.
— Обичам те, Том. Ще продължа да опитвам.
Въздъхнах с облекчение.
— И аз те обичам. И ще продължа да опитвам. А сега бързай. Имаш дълги крака и си пъргав. Тичай, може и да не закъснееш.
Той ми се усмихна, обърна се и хукна към ковашката улица. Завидях на пъргавите движения на тялото му. Обърнах се и отново закрачих към замъка.
По средата на пътя срещнах слизащия Бърич. Пъргав седеше зад него, хванал баща си през кръста. Раненият крак на Бърич беше изнесен неудобно настрани — беше преправил стремето. За миг вперих поглед в него. Пъргав ме зяпна, но явно само заради насиненото ми лице. Угасих Осезанието си до мъждукащ въглен. Сведох глава и се разминахме, без да ги поглеждам повече. Сърцето ми копнееше да се обърна след тях, но се сдържах. Твърде много се боях, че Бърич също ще се обърне.
Остатъкът от пътя до замъка беше студен и мрачен. Отидох в банята. Стражите влизаха и излизаха, но ме оставиха на мира. Надявах се, че влагата и жегата ще отпуснат донякъде болежките ми, но не се получи. Дългото изкачване до покоите беше мъчително. Знаех, че ще се вдървя, ако остана неподвижен, но въпреки това мечтаех единствено за леглото. Денят се бе оказал пълна катастрофа. Съмнявах се, че дори усилията ми с Предан и Шишко ще дадат някакъв плод.
Докато приближавах покоите ни, вратата се отвори. Излезе градинарката Гарета. Носеше кошница сухи цветя. Зяпах я сепнато. Тя вдигна очи и погледите ни се срещнаха. Внезапно се изчерви и луничките й изчезнаха. После извърна поглед и се втурна по коридора, но не и преди да зърна украшението на шията й. Беше един-единствен накит на тънка каишка. Малка роза, боядисана бяло, стъблото й — черно. Познах работата на Шута. Нима се беше вслушал в идиотския ми съвет? Неясно защо, но сърцето ми се сви. Почуках предпазливо на вратата и казах кой съм, преди да вляза. Лорд Златен седеше в мекия стол до камината. Кехлибарените му очи се разшириха за миг при вида на синините ми, но бързо се овладя.
— Мислех си, че ще излизаш, Том Беджърлок.
— Излизах — отвърнах и си помислих, че няма да кажа нищо повече. Но ето че се бях заковал на място и го гледах, той също ме гледаше. Продължих предпазливо: — Имах… разговор с Хеп. Казах му, че да обичаш някого и да спиш с него са различни неща.
Лорд Златен примигна бавно.
— И той повярва ли ти?
Поех дъх.
— Не мисля, че ме разбра съвсем. Но предполагам, че с времето и това ще стане.
— За много неща е нужно повечко време — отбеляза той. Обърна отново поглед към огъня и надеждите ми, припламнали само преди миг, угаснаха. Кимнах мълчаливо в знак на съгласие и се прибрах в стаята си.
Съблякох се и легнах на тясното легло. Затворих очи.
Денят ме бе изтощил повече, отколкото осъзнавах. Проспах целия следобед и продължих да спя през нощта. Спах дълбоко и без сънища, докато насред нощта изведнъж не бях избутан от блажената пустота в несигурното състояние между съня и събуждането. Какво ме беше разбудило? Зачудих се, после го усетих. Копривка плачеше зад защитните ми стени. Вече не ги атакуваше и не ме заплашваше гневно. Просто стоеше край тях и скърбеше. Безкрайно.
Вдигнах ръце и прикрих очи, сякаш това можеше да я спре. После поех дълбоко дъх и оставих стените си да се срутят. Една-единствена стъпка отнесе мислите ми до нейните. Прегърнах я утешително.
Не се тревожи, мила. Баща ти и брат ти се връщат. Добре са. Истина е, повярвай ми. Хайде. Престани да плачеш и си почини.
Но… откъде знаеш?
Просто знам. И й предложих абсолютната си увереност и гледката на кратката си среща с Бърич и Пъргав, яздещи един зад друг.
За миг тя изгуби форма, толкова голямо бе облекчението й. Започнах да се отдръпвам, но тя внезапно се вкопчи в мен.
Беше толкова ужасно. Първо Пъргав изчезна и си помислихме, че му се е случило нещо лошо. После ковачът каза на татко, че го бил попитал кой път води към замъка Бъкип. И татко се разбесня и препусна, а оттогава мама или плаче, или нарежда. Казва, че от всички места на света Бъкип е най-опасното за Пъргав. Но не казва защо. Страх ме е, когато е такава. Понякога ме гледа, а очите й дори не ме виждат. После или ми крещи да направя нещо полезно, или започва да плаче и не може да спре. Изобщо не разбирам. Всички пълзим из къщата като мишки. А Чев има чувството, че половината от него липсва и вината е негова.