Тъкмо си правех чай, когато се появи Сенч. Бутна вратата-лавица и влезе със залитане. Бузите и носът му бяха червени и за миг се потресох при мисълта, че старецът е пиян. Вкопчи се в ръба на масата, седна в стола ми и попита жално:
— Фиц?
— Какво е станало? — попитах и пристъпих към него.
Той впери поглед в мен.
— Не те чувам — каза с прекалено висок глас.
— Какво ти е? — повторих по-силно.
Май отново не чу думите ми, но обясни.
— Гръмна. Работех върху същата смес, която ти показах в дома ти. Този път проработи твърде добре. Гръмна!
Вдигна ръце и се потупа по бузите и челото. Лицето му беше пълна скръб. Веднага разбрах какво го тревожи. Занесох му огледало. Той се взираше в него, докато донесох леген чиста вода и кърпа. Намокрих я и той я допря до лицето си. Когато я махна, част от червенината беше изчезнала, а заедно с нея и по-голямата част от веждите му.
— Сякаш те е ударил внезапен пламък. И косата ти е опърлена.
— Какво?
Направих му знак да не вика.
— Не те чувам — жално рече той. — Ушите ми звънят, сякаш пастрокът ми ме е зашлевил. Богове, как го мразех този човек!
Това, че изобщо спомена за него, беше показателно за състоянието му. Сенч никога не ми беше разказвал много за детството си. Вдигна ръце и опипа ушите си, сякаш да се увери, че са си на мястото, след което ги запуши и отпуши с пръсти.
— Не чувам — повтори за пореден път. — Но лицето ми не е толкова зле, нали? Няма да ми останат белези, нали?
Поклатих глава.
— Веждите ти ще поникнат отново. Това… — докоснах леко бузата му — не изглежда по-зле от слънчево изгаряне или измръзнало. Ще мине. Мисля, че и глухотата е временна.
За последното нямаше гаранции, ако не се брояха надеждите ми.
— Не те чувам — измъчено рече той.
Потупах го окуражително по рамото и сложих чашата си пред него. Докоснах устата си, за да привлека вниманието му към устните ми, и казах отчетливо:
— Ученикът ти добре ли е?
Той проследи движението на устните ми и явно разчете какво му казвам, защото отвърна:
— Не се безпокой за това. Погрижих се за нея.
А когато го изгледах изумено заради женския род, възкликна гневно:
— Гледай си работата, Фиц!
Беше го яд по-скоро на самия себе си, отколкото на мен. Ако не бях толкова разтревожен за състоянието му, сигурно щях да се разсмея. Нея. Значи съм бил сменен от момиче. Накарах се да не мисля коя е и защо я е избрал и се опитах да му помогна по някакъв начин. След известно време установих, че може да ме чува, но не много добре. Осмелих се да се надявам, че слухът му ще се възстанови, и се опитах да му го кажа. Той кимна и махна пренебрежително с ръка, но забелязах спотаената в очите му тревога. Ако останеше глух, това сериозно щеше да му навреди като съветник на кралицата.
Той ме запита гръмогласно дали съм видял свитъците на масата, след което се поинтересува какво ми е на лицето. За да го накарам да спре да крещи, написах кратките си отговори. Обясних синините със случайно сбиване в кръчма. Имаше си достатъчно свои проблеми, за да задълбае в подробностите. „Говори ли с Бърич?“ — написа ми и той.
„Реших, че е по-добре да не го правя“ — написах. Той сви устни, въздъхна и премълча, но си личеше, че му се иска да каже доста неща. Щеше обаче да ги остави за по-нататък, когато разговорът стане по-лесен. После се заехме с шпионските доклади, посочихме си някои по-интересни неща и накрая се съгласихме, че нищо от съдържанието им не представлява непосредствен интерес. Сенч написа, че се надява скоро да получи вест от шпионина, който изпратил на остров Аслевял да провери дали в легендата има зрънце истина.
Исках да обсъдя напредъка ми с Шишко и Предан, но се въздържах не само заради повредения му слух, но и защото все още се мъчех да определя доколко се справям. Вече бях решил, че утре ще продължа опитите с Шишко.
И тогава осъзнах, че въпросното „утре“ е на път да настъпи. Сенч явно си помисли същото. Каза ми, че ще иде да си легне и ще се оплаче от болки в стомаха, когато слугата дойде да го събуди.
На мен не ми се полагаше такъв лукс. Прибрах се в стаята си, за да се преоблека, след което се изкатерих до кулата на Искрен и зачаках учениците си. Със сигурност се ужасявах от днешния урок повече от тях двамата. Главата ми още пулсираше. Смръщих вежди, докато разпалвах огъня в камината и поставях свещи на масата. Не можех да си спомня кога за последен път не ме е мъчело свързаното с Умението главоболие. Замислих се за момент дали да не сляза за елфова кора. Отхвърлих тази идея, но не от опасения, че ще засегне способностите ми. А защото свързвах твърде силно билката с глупавата ми разправия с Шута. Не. Стига толкова.