Чух стъпките на Предан по стълбите и вече нямаше време да мисля за подобни неща. Той влезе, заключи и седна. Въздъхнах мислено. Позата му ясно показваше, че не ми е простил напълно. Първите му думи бяха:
— Не искам да уча Умението със слабоумен. Трябва да има и други. — После ме зяпна. — Какво ти е?
— Случайно сбиване. — Нарочно отговорих кратко, за да му покажа, че не ми се говори по въпроса. — Колкото до съвместната ви работа с Шишко, не знам за други подходящи кандидати. Той е единственият ни избор.
— О, не може да бъде. Организирахте ли издирване?
— Не.
Преди да успея да кажа още нещо, той вдигна малката фигурка от масата. Верижката й се залюля.
— Какво е това?
— Твоя е. Намери я на брега, където се сблъскахме с Другия. Не я ли помниш?
— Не. — Взираше се ужасен в нея. — Да. Да, спомням си — призна с неохота. Залюля се в стола си, без да откъсва очи от статуетката. — Това е Елиания, нали? Какво означава това, Том? Че съм я намерил там, преди изобщо да съм я срещал?
— Какво?
Протегнах ръка, но той сякаш не забеляза. Просто седеше и се взираше в статуетката. Станах и заобиколих масата. Погледнах малкото лице, черните къдри, разголените гърди и черните, много черни очи и изведнъж разбрах, че е прав. Наистина беше Елиания. Не каквато беше сега, а каквато щеше да стане като порасне. Синият орнамент в косата й беше същият като онзи, който бях видял на главата на нарческата. Поех дълбоко дъх.
— Не знам какво означава.
Принцът гледаше лицето на статуетката. Говореше сякаш насън.
— Мястото, където попаднахме, онзи бряг… Беше като вихър. Като водовъртеж, който привлича магия. Всякаква магия. — Затвори за момент очи, продължаваше да стиска фигурката. — Едва не умрях там, нали? Умението ме всмука и щеше да ме разкъса на парчета. Но ти дойде и… и някой ти помогна. Някой… — Изстена безпомощно, търсеше подходящата дума. — Някой огромен. По-голям от небето.
Не бих се изразил точно по този начин, но знаех какво има предвид. Внезапно осъзнах, че не искам да обсъждам събитията на брега и дори да мисля за тях. Имаше нещо като ореол около прекараните там часове — светлина, която по-скоро скриваше, отколкото озаряваше. Изпълваше ме с ужас. Точно затова не бях показал перата на Шута. Те бяха уязвимост. Врата към неизвестното. Когато ги вдигнах, усетих как се раздвижва нещо по-голямо, нещо, което никой не би могъл да контролира. Дори сега умът ми кривна настрани, сякаш с отказа си да си спомня можех да отменя случилото се.
— Какво беше това? На какво се натъкнахме там?
— Не знам — отвърнах.
В очите на принца блесна ентусиазъм.
— Трябва да разберем.
— Не. Не трябва. — Поех дъх. — Всъщност мисля, че трябва много внимателно да избягваме да разберем.
Той ме изгледа втрещено.
— Но защо? Не помниш ли какво беше усещането? Колко прекрасно беше?
Много добре си спомнях, особено когато разговаряхме двамата за това. Поклатих глава и ми се прииска да бях държал фигурката скрита някъде. Видът й събуждаше всичките ми спомени, точно както познатият парфюм или няколко тона от песен внезапно те карат да си спомниш глупостите от някоя вечер.
— Да. Прекрасно беше. И много опасно. Не исках да се връщам оттам, Предан. И ти също. Тя ни накара.
— Тя? Не беше „тя“. Беше… като баща. Силен и сигурен. Грижовен.
— Мисля — отвърнах с неохота, — че и двамата сме го оформили така, както сме искали да изглежда.
— Тоест мислиш, че сме си измислили всичко?
— Не. Мисля, че се натъкнахме на нещо по-голямо, отколкото сме в състояние да схванем. И затова сме му придали позната форма, за да можем да го виждаме. За да могат да го обхванат умовете ни.
— Какво те кара да мислиш така? Да не е нещо прочетено в свитъците?
— Не. Никъде в свитъците не съм попадал на нещо подобно. Мисля го просто… защото така ми се струва.
Той ме зяпна и аз свих безпомощно рамене. Нямах по-добро обяснение нито за момчето, нито за себе си. А само раздвижило се предчувствие при спомена за създанието, предчувствие, смесено с прокобен страх.
Отварянето на вратата зад камината ме спаси. Шишко влезе и кихна. Носеше свирката над ризата си. Контрастът между ярката боя на свирката и парцаливите мърляви дрехи изведнъж ме накара да го погледна с други очи. Бях ужасен. Рехавата му коса бе прилепнала към черепа, виждащата се през съдраните му дрехи плът бе мръсна. Видях го, както го виждаше Предан, и разбрах, че отвращението на принца не се ограничава само до физическата му уродливост и слабоумието. Когато Шишко приближи, Предан буквално се дръпна и сбърчи нос. Годините с вълка ме бяха накарали да приема, че определени неща миришат по определен начин. Но вонята от немитото тяло на Шишко не бе просто неразривна част от него, подобно на секрета на пора. Това можеше да се промени — и трябваше да се промени, ако исках принцът да учи с него.