Засега обаче казах само:
— Шишко, седни тук.
Отдръпнах стола по-надалеч от принца. Шишко ме погледна подозрително. После се домъкна до стола, огледа го, сякаш да провери дали не сме му скроили номер, и се пльосна в него. Зачеса нещо зад лявото си ухо. Хвърлих поглед към принца. Беше като хипнотизиран и гледаше втрещено.
— Е, вече всички сме тук — казах високо и се зачудих какво да правя с тях.
Блуждаещият поглед на Шишко се спря върху мен.
— Онова момиче пак плаче — каза ми, сякаш аз съм виновен.
— Аха. После ще се погрижа за нея — отвърнах твърдо, но сърцето ми трепна.
— Какво момиче? — моментално се поинтересува принцът.
— Не се безпокой за това.
Шишко, да не говорим точно сега за момичето. Дошли сме да учим.
Шишко бавно спря да се чеше. Пусна ръка на масата и ме погледна настойчиво.
— Защо го направи? Защо говориш така в главата ми?
— За да видя дали ще ме чуеш.
Размърда се замислено.
— Чух те.
Вонящо псе.
Не ме наричай така.
— Умението ли използвате? — с ревностно любопитство попита принцът.
— Да.
— Тогава защо не ви чувам?
— Защото общуваме само един с друг.
Принцът смръщи чело.
— Как се е научил да го прави, щом аз не мога?
— Не знам — признах. — Шишко като че ли е развил сам способностите си в Умението. Всъщност не знам какво точно може и не може да прави с тях.
— Може ли да спре музиката, дето я прави непрекъснато?
Разгърнах възприемчивостта си към Умението. Не бях осъзнал, че извличам мислите на Шишко от музиката около тях. Обърнах се към него.
— Шишко, можеш ли да спреш музиката? Можеш ли да мислиш само мислите си към мен, без музиката?
Той ме погледна неразбиращо.
— Музика?
— Песента на майка ти. Можеш ли да я накараш да млъкне?
Той се замисли и задъвка дебелия си език.
— Не — отсече.
— Защо не? — поиска да знае принцът. Досега седеше спокойно. Подозирам, че се опитваше да се оправи през музиката и да види дали не може да чуе какво си предаваме един на друг с Шишко. Изглеждаше обезсърчен. Обезсърчен и ревнуващ.
Шишко го погледна тъпо и едновременно с това безразлично.
— Не искам.
Отмести поглед от принца и отново се зачеса зад ухото.
Предан го изгледа смаяно. Пое дъх.
— А ако ти заповядам като твой принц? — В гласа му пролича потисната ярост.
Шишко го погледна. После погледна мен. Езикът му се изплези още малко, докато размишляваше.
— Двамата ученици тук? — попита ме.
Не очаквах подобно нещо от него. Не очаквах да се вкопчи така упорито в идеята, още по-малко да я приложи. Това ми даде нови надежди, но и нови страхове.
— И двамата ученици тук — потвърдих.
Той се отпусна в стола си и кръстоса късите си ръце на гърдите.
— А аз съм учителят — продължих. — Учениците се подчиняват на учителя. Шишко. Можеш ли да спреш музиката?
Загледа ме.
— Не искам — отвърна, но с различен тон.
— Знам, че не искаш. Но аз съм учителят, а ти — ученикът. Учениците се подчиняват на учителя.
— Учениците се подчиняват. Като слугите? — Стана да си върви.
Беше безнадеждно, но все пак опитах.
— Учениците се подчиняват като ученици. За да могат да се научат. За да може всеки да се научи. Ако Шишко се подчинява, Шишко е още ученик. Ако не се подчинява, не е ученик. И пак става слуга.
Шишко стоеше и мълчеше. Не можех да определя дали мисли нещо. Не знаех дали изобщо ме е разбрал. Предан седеше отпуснат в стола, с опряна на гърдите брадичка и скръстени ръце, и гледаше намръщено. Ясно бе, че се надява Шишко да си отиде. Но след малко той седна и каза:
— Спре музиката.
Затвори очи, отвори ги и ги присви към мен.
— Ето, спрял.
Не бях осъзнавал с каква сила е блъскало стените ми постоянното му Умение. Изпитах огромно облекчение в настъпилата тишина. Беше като затишие в буря, когато внезапно ветровете спират да вият и всичко се умълчава. Въздъхнах дълбоко, а Предан внезапно се изправи в стола. Разтърка уши и ме погледна озадачено.
— Всичко това е било от него?
Кимнах бавно; все още идвах на себе си.
На лицето на Предан се изписа несигурност.