— Но аз си мислех… мислех си, че е самото Умение. Голямата река, за която говориш… — Погледна отново Шишко, но отношението му към дребния слуга вече бе променено. Не беше уважение, а предпазливостта, която често предшества уважението.
После, подобно на внезапен порой, музиката отново оживя около мислите ми и ме отдели от Предан, както мъглата скрива ловците един от друг. Погледнах Шишко. Лицето му отново бе отпуснато и вяло. Разбрах, че за него използването на Умението е естествено състояние. За обратното трябваше да положи усилия. Но къде беше научил това?
Майка ти говореше ли ти по този начин?
Не.
Тогава как си се научил да го правиш?
Шишко се намръщи. Пееше ми. Пеехме заедно. И правеше лошите момчета да не ме виждат.
Страшно се развълнувах. Шишко. Къде е майка ти? Имаш ли братя или…
— Спрете! Не е честно! — Гласът на принца беше като на разсърдено дете.
Сепнах се.
— Кое не е честно?
— Двамата си предавате един на друг, а аз не мога да чувам. Гадно е. Сякаш да говориш зад гърба на някой.
Долових и завистта в гласа му. Слабоумният Шишко правеше нещо, което той, принцът на Шестте херцогства, не можеше. А аз бях явно ентусиазиран от това. Трябваше да съм по-внимателен. Предполагам, че майстор Гален щеше да раздуха враждата между двамата, за да ги накара да положат повече усилия. Но не това беше целта ми. Тези двамата трябваше да бъдат направени едно цяло.
— Съжалявам. Прав си, не беше любезно. Шишко току-що ми каза, че майка му е използвала Умението да му пее и че са пеели заедно. И че понякога е карала лошите момчета да не го виждат.
— Значи майка му е била Умела? И тя ли е слабоумна?
Видях как Шишко трепна, точно както аз реагирах навремето на думата „копеле“. Заболя ме. Прииска ми се да скастря принца, но знаех, че това е двуличие. Нима аз самият не мислех за Шишко като за „слабоумния“? Засега премълчах, но си взех бележка да се погрижа Шишко никога повече да не чуе тази дума от нас.
— Шишко, къде е майка ти?
Известно време той просто ме зяпаше. После отговори с глас на тъжно дете:
— Ум-ря. — Едва измънка думата. Огледа се, сякаш е изгубил нещо.
— Можеш ли да ми разкажеш?
Той се намръщи.
— Дойдохме в града с другите. За това де… навалицата. За Пролетния празник. Да. — Кимна, когато си спомни името. — И една сутрин тя не се събуди. И другите ми взеха нещата и казаха да се махам. — Почеса се нещастно по бузата. — И после всички си тръгнаха, а аз… тука. И после… тука.
Не беше особено задоволителен разказ, но едва ли можех да изкопча нещо повече.
— Какво правеха майка ти и другите, докато пътуваха? — меко попита Предан.
Шишко пое дълбоко дъх, сякаш още скърбеше.
— О, нали знаеш. Отиваме в навалицата, мама пее, Проки бие барабан, Джиму танцува. А мама прави „Не го виждате, не го виждате“, и аз обикалям и режа кесиите с малките сребърни ножички. Само че Проки ми ги взе. И шапката с пискюла, и одеялцето ми.
— Бил си джебчия? — невярващо попита Предан.
Ама че приложение на Умението — да криеш сина си, докато краде кесии, помислих си.
Шишко кимна по-скоро на себе си, отколкото на нас.
— И ако се справях добре, ми даваха паричка да си купя бонбони. Всеки ден.
— Имаше ли братя или сестри, Шишко?
Той се намръщи замислено.
— Мама беше много стара за бебета. Затова съм се родил тъп. Проки каза така.
— Богове, този Проки е чаровник — саркастично промърмори принцът.
Шишко го изгледа подозрително.
— Принцът иска да каже, че Проки е бил лош с теб — обясних му.
Шишко посмука горната си устна и каза:
— Няма да казвате на Проки „татко“. Никога.
— Никога — от все сърце се съгласи принцът. И си мисля, че точно в този момент отношението му към Шишко се промени. Килна глава настрани и се загледа в кирливия уродлив дребосък. — Шишко. Можеш ли да ми говориш с Умението? Така че само аз да те чувам, без Том?
— Защо? — остро попита Шишко.
— За да бъдеш ученик тук, Шишко — намесих се аз. — Ученик, а не слуга.
Известно време Шишко мълча. Върхът на езика му се изви върху горната му устна. После принцът се разсмя.
— Кучешка воня? Защо го наричаш „кучешка воня“?
Шишко се начумери и вдигна рамо, сякаш не знаеше. И в същия момент долових някаква тайна. Не беше вярно, че не знае. Спестяваше нещо. Може би се страхуваше?
Изсмях се престорено, макар изобщо да не ми беше смешно.
— Няма нищо, Шишко. Разкажи му, ако искаш.
Това сякаш за момент го обърка. Дали някой не му беше казал, че не бива да ми се казва нещо? Сенч? Той се намръщи. После заговори. Очаквах да разкрие, че знае, че съм Осезаващ и че по някакъв начин е усетил, че съм бил свързан с вълк. Вместо това каза нещо, от което ми призля от страх.