— Така го наричат, когато ме питат за него. Онези от града, дето ми дават парички за орехи и бонбони. Кучешка воня и предател. — Обърна се насмешливо към мен и принудих усмивката си да стане още по-широка. Изсмях се.
— Така ме наричат значи, а? Ами хубаво! — Усмихвай се, Предан. Смей се на глас, но не използвай Умението към мен. Изпратих мисълта колкото се може по-насочено и тихо. Въпреки това видях как погледът на Шишко се стрелка между двама ни. Предан бе пребледнял, но се разсмя с отсечено „ха-ха-ха“, което прозвуча по-скоро като повръщане, отколкото като смях. Реших да направя последен опит.
— Казва го едноръкият, нали?
Усмивката на Шишко стана несигурна. Помислих си, че не съм познал, но той отговори:
— Не. Не той. Той е нов. Почти не говори. Но когато им разказвам и ми дават парички, понякога казва: „Следи го копелето. Следи го добре“. И аз отговарям: „Следя го. Следя го“.
— Е, справяш се чудесно, Шишко. Чудесна работа и си заслужаваш паричките.
Той се залюля напред-назад, доволен от себе си.
— Следя и златния. Хубаво конче има. И шапка с перо като око.
— Да, така е — признах с пресъхнала уста. — Като перото, което искаш.
— Ще го взема, когато вече го няма — самодоволно каза Шишко. — Така ми казаха ония от града.
Не ми достигаше въздух. Шишко си седеше и кимаше доволно. Тъпият слуга на Сенч, твърде тъп, за да познае тайна дори да го удариш с нея, ни беше продал за дребни монети. И то само защото аз бях твърде тъп да проумея, че онзи, който върви сред тайните на някого, може да има и свои собствени. Но какво бе видял и на кого беше разказал?
— За днес урокът приключи — успях да кажа. Надявах се, че той просто ще си иде, но той остана на мястото си.
— Върша чудесна работа. Чудесна. Не съм виновен, че плъхът умря. И без това не го исках. Той каза: „Плъхът ще ти е приятел“, а аз казах не, защото веднъж ме ухапа плъх, но те казаха: „Нищо, вземи го, плъхът е хубав. Давай му храна и го носи при нас всяка седмица“. Така и направих. После умря под купата. Мисля, че е паднала отгоре му.
— Може би е станало точно така, Шишко. Може би. Но вината не е твоя. Не си виновен за нищо.
Искаше ми се да се втурна по коридорите и да намеря Сенч, но бавната и смразяваща истина се надигаше около мен. Сенч не беше видял това. Сенч не знаеше. Сенч вече не можеше да защитава ученика си. Време беше да се науча сам да се пазя. Вдигнах пръст, сякаш внезапно съм си спомнил нещо.
— О, Шишко. Не отиваш при тях днес, нали?
Шишко ме погледна, сякаш съм малоумен.
— Не. Не в деня за печене на хляб. В деня за пране. Когато простират чаршафите. Тогава отивам и ми дават паричките.
— В деня за пране. Разбира се. Тоест утре. Е, това е добре. Защото не съм забравил сладкиша с розова глазура. Исках да ти го дам днес. Ще ме изчакаш ли в стаята на Сенч? Може и да се позабавя, но искам да ти го донеса.
— Сладкиш с розова глазура. — Гледах го как рови в ума си. Май изобщо не си спомняше, че съм му обещавал. Опитах се да се сетя какво още беше искал. Шал като на Роуди. Червен. Стафиди. Мислите ми препускаха. Беше като някоя от някогашните игри на Сенч. Какво друго? Нож. И перо от паун. И монети за бонбони, или пък самите бонбони. Трябваше да осигуря всичко това преди утре.
— Да. Сладкиш с розова глазура. Не прегорял. Знам, че ги харесваш. — Замолих се да намеря такова нещо в кухнята.
— Да! — Малките му очи светнаха. Никога не го бях виждал такъв. Изпълнен с радостно очакване. — Да. Ще почакам. Бързо ще го донесеш.
— Е, няма да е съвсем бързо. Но днес. Ще ме изчакаш ли, без да ходиш никъде другаде?
Намръщи се, щом чу „няма да е съвсем бързо“, но все пак кимна неохотно.
— Добре, Шишко. Ти си много добър ученик. Сега се прибери и ме чакай.
Веднага щом тайната врата се затвори зад него, Предан отвори уста. Направих му знак да мълчи. Изчаках, докато не бях сигурен, че дори мудните стъпки на Шишко вече са го откарали достатъчно далеч, за да не може да ни чуе. После се свлякох в един стол.
— Лодвайн — прошепна шокираният Предан.
Кимнах. Още не можех да говоря. Лодвайн. Копелето. Просто „копелето“ или Копелето?
— Какво ще правим?
Погледнах принца. Големите му тъмни очи рязко се открояваха на пребледнялото лице. Стените и шпионите на Сенч се бяха провалили. Изведнъж почувствах, че съм сам между него и Петнистите. Може би винаги е било така. Лоръл беше изчезнала някъде далеч от дългата ръка на Лодвайн. Поне за нея не ми се налагаше да се безпокоя.
— Нищо не бива да правиш. Нищо! — Наблегнах на думата, когато отвори уста да възрази. — Не бива да правиш нищо необичайно. Нищо, което би накарало някой да разбере, че подозираме заговор. Днешният ден трябва да е като всеки друг. Но не бива да напускаш Бъкип.