Той замълча за момент.
— Обещах на Любезен Бресинга да излезем на езда. Само двамата. Смятахме следобед да се измъкнем и да ловуваме с котката му. Дойде много късно снощи в стаята ми да го предложи. — Пое дъх. Разбрах, че сега вижда поканата на Любезен в друга светлина. Гласът му бе съвсем тих. — Изглеждаше развълнуван. Дори сякаш е плакал. Когато го попитах какво му е, ме увери, че сам си е виновен за проблема си и че никой не може да му помогне. Предположих, че става въпрос за момиче.
Смаях се.
— Котката му тук ли е?
Принцът кимна засрамено.
— Плаща на една старица да я гледа. Живее в края на гората, недалеч от реката. Храни котката, но я оставя да излиза и да се връща, когато си пожелае. И Любезен я посещава колкото може по-често. — Пое дъх. — Бях там с него. Веднъж. Късно вечерта.
Премълчах всичко, което ми идеше да кажа. Не беше време за гневни упреци. Ядосвах се най-много на себе си. В това отношение и аз се бях провалил.
— Е, днес няма да излизаш. Излязъл ти е цирей на задника и не можеш да яздиш. Непременно му обясни каква е причината.
— Не искам… няма да кажа подобно нещо. Неудобно е. Ще кажа, че ме боли глава. Том, не вярвам, че Любезен е с тях. Не мисля, че ще ме предаде.
— Ще кажеш това и точно това, именно защото е неудобно. Главоболието винаги е съмнително. Но не и цирей на задника. — Поех дъх и споделих подозренията си. — Възможно е самият Любезен да не е предател. Но може някой да го използва, за да те изведе извън стените на Бъкип. Или пък да го е заплашил — например, че ще изобличат майка му като Осезаваща, ако не те достави в ръцете им. Така че въпросът не е дали имаш, или нямаш доверие на Любезен. Спечели ми време. Иди и се извини. Гледай да вървиш предпазливо и се дръж, сякаш наистина имаш цирей.
Намръщи се, но кимна. Позволих си да се успокоя донякъде, но той каза:
— Няма да е лесно да му откажа. Каза, че днес щял да ме помоли за нещо специално.
— Какво?
— Не знам. Може би нещо във връзка с котката му.
— Още една причина да избягваш да излизаш с него. — Опитах се да премисля възможните варианти. Сетих се още нещо. — Любезен да е довеждал други животни? Да се е опитвал да ти предложи партньор в Осезание?
— Да не мислиш, че съм толкова глупав, че да му се доверя, ако го направи? — Принцът бе объркан и същевременно разгневен от въпроса ми. — Не съм идиот, Том. Не. Всъщност Любезен ми каза, че не бива да се свързвам с друго същество, преди да е изминала поне година. Такъв е обичаят на Старата кръв. Има определен срок за траур. За да е сигурно, че когато човек избере следващия си партньор, връзката ще се основава на истинско привличане помежду им, а не животното да играе ролята на заместител на изгубеното.
— Май Любезен ти е разказвал доста за Старата кръв.
Принц Предан помълча, после каза хладно:
— Ти отказа да ме учиш, Том. А аз трябва да знам за тези неща. Не само за да се защитя, но и за да овладея собствената си магия. Не се срамувам от своето Осезание, Том. Трябва да го крия заради неоправданата омраза на мнозина към него. Но няма да се срамувам от него, нито ще му обърна гръб.
Не виждах какво мога да му отговоря. Предателска мисъл ми прошепна, че момчето е право. Колко ли по-добре би било за Нощни очи и мен, ако бях обучен в магията си, преди да се запозная с него? В крайна сметка отвърнах сковано:
— Сигурен съм, че ще постъпиш, както смяташ за най-добре.
— Да. Ще го направя — съгласи се той. И после, сякаш беше спечелил някакъв спор, рязко смени тактиката. — Значи ще се преструвам, че не знам нищо. А ти какво ще правиш? Защото се боя, че си изложен на не по-малка опасност от мен. Не, дори на по-голяма. Моето име ще ме защитава, поне донякъде. Ще трябва да докажат, че съм Осезаващ, преди да предприемат нещо срещу мен. А теб могат просто да те наръгат на някоя уличка в града и хората да си помислят, че това е просто поредният инцидент. Ти нямаш име, което да те закриля, Том.
Едва не се усмихнах. Защитаваше ме самият факт, че името ми е неизвестно. И смятах да запазя тази закрила.
— Трябва да намеря Сенч. Веднага. Ако искаш да ми помогнеш по някакъв начин днес, погрижи се в кухнята да научат, че днес ти се е доял сладкиш с розова глазура.
Той кимна сериозно.
— Нещо друго?
Предложението му бе искрено и ме трогна. Беше мой принц, а ето че предлагаше да ми служи. Можех да откажа. Но пък си мисля, че му стана по-приятно, когато казах:
— Всъщност да. Освен сладкиша ми трябва голяма купичка хубави стафиди, червен шал за врат, хубав нож и пауново перо. — Принцът се ококори от странния списък и побързах да добавя: — Купа орехи и малко бонбони също няма да е зле. Ако успееш да донесеш всичко това тук, без никой да забележи, ще е чудесно. Аз ще ги отнеса в леговището на Сенч.