— Боя се, че не. Аз ще му предам съобщението, ако желаете.
— О, но то не е записано, млади господарю. Лорд Златен просто ми заръча да повторя думите му.
Говорех гръмогласно, без да обръщам внимание на смълчаните коридори зад мен и тишината на полутъмните покои. Момчето хвърли поглед към една затворена врата. Значи там беше спалнята на Сенч. Сърцето ми се сви. Старецът явно си бе легнал след злополуката. А щом спеше зад затворена врата и с увреден от инцидента слух, нямаше голяма надежда да чуе гласа ми.
— И какво е съобщението? — твърдо попита момчето. Усмихваше се любезно, но стоеше твърдо на прага и не ме пускаше да вляза. Явно за него бях като повечето въоръжени мъже в Бъкип — тъповат по рождение, а ударите по главата едва ли са ми помогнали да поумнея с годините.
Прочистих гърло и му се поклоних.
— Лорд Златен Джамайлийски кани лорд Сенч Бъкипски, главен съветник на кралица Кетрикен на Шестте херцогства, на закуска и една изключително весела хазартна игра. Научил я съвсем наскоро и е сигурен, че съветникът ще я намери за изключително интригуваща. Наричат я „Лодвайн“, според мястото, където е измислена. Играчът получава ограничен брой пионки и цялата му съдба зависи от това дали ще бие останалите за определено време. Говори се, че вече се играе долу в града, макар че господарят ми не знае къде точно.
Челюстта на малкия паж вече започваше да увисва. Сигурен бях, че е бил научен да повтаря дума по дума устни послания, но не и чак толкова дълги. Продължих да се усмихвам и повиших глас с надеждата, че ще мине през затворената врата.
— Но най-интригуващата част е, че играта традиционно се играела само в дните за пране. Представи си! Сега вече се играе почти всеки ден, но залозите винаги са най-високи в деня за пране.
— Ще му предам — прекъсна ме пажът. — Че е поканен да играе на Лодвайн в покоите на лорд Златен. Но се боя, че ще откаже. Както вече казах, не се чувства добре.
— Е, това не зависи от мен и теб, нали? Нашата работа е да предаваме съобщения. А сега благодаря и приятна сутрин.
Обърнах се и тръгнах по коридора. Мъчех се да не ми личи, че бързам. Отидох в кухнята и взех огромен поднос с храна. За да подкрепя впечатлението, че лорд Златен ще забавлява съветник Сенч в покоите си, взех и повечко чинии и чаши и понесох всичко нагоре по стълбите. Тъкмо стигнах вратата, когато се появи пажът: идваше да поднесе извиненията на Сенч, че нямало да може да дойде поради ужасно главоболие. Обещах да предам извиненията му на господаря си. Едва успях да залостя вратата след себе си и да оставя подноса на масата, когато Сенч се появи от стаята ми и изръмжа:
— Какво е това за Лодвайн?
Изглеждаше още по-зле. Зачервената кожа на челото и бузите му вече се белеше като на прокажен. Но поне вече не викаше. Реших да го изпитам.
— Оправи ли ти се слухът? — попитах тихо.
Той ми се намръщи.
— Донякъде, но все още трябва да говориш по-високо, за да те чувам ясно. Но стига за това. Казвай за Лодвайн!
В същия момент лорд Златен излезе от спалнята си, връзваше колана на халата си.
— А, добро утро, съветник Сенч. Какво неочаквано удоволствие! Виждам, че слугата ми все пак ви е посрещнал и е донесъл закуска за двама ни. Заповядайте, седнете.
Сенч го изгледа кръвнишки, след което премести погледа си върху мен.
— Спрете! Точно сега най-малко ме интересуват разправиите ви. Тронът на Пророците е застрашен и няма да търпя никакви глупости. Шуте, мълчи. Фицрицарин, докладвай.
Шутът сви рамене, пльосна се в стола срещу Сенч и без никакви церемонии започна да слага храна на стария ми наставник. Жегна ме, че се върна към стария си образ за Сенч, но не и за мен. Седнах на масата с тях. Шутът остави чинията ми празна. Обслужих се, докато разказвах. Докладвах подробно случилото се от сутринта. Изражението на Сенч ставаше все по-тревожно, но той не ме прекъсна нито веднъж. За да си върна подобаващо на Шута, нито веднъж не го погледнах. Когато най-сетне приключих, налях чай на Сенч и на себе си и нападнах храната. Открих, че умирам от глад.
След дълго мълчание Сенч попита:
— Планирал ли си някакви действия?
Свих небрежно рамене, макар изобщо да не се чувствах спокоен.
— Изглежда ми очевидно. Държим Шишко изкъсо, за да не издаде, че се е разприказвал. Принцът остава на сигурно зад стените днес и утре. Разбираме от Шишко къде точно ще докладва. Разучаваме мястото. Отиваме и избиваме колкото се може повече, като този път се погрижваме Лодвайн да е сред мъртъвците.
Говорех спокойно, но в същото време се отвращавах от собствените си думи. Значи се започва отново, помислих си. Не атаки и сражения, а потайно замислени убийства в името на Пророците. Нима не бях казал, че вече не съм и никога няма да бъда убиец? Запитах се дали не съм лъжец или идиот, за да изричам подобни думи.