— Добре — казах меко, облегнах се назад и отново се съсредоточих върху работата. — Не мисли за него. Само за другите. Онези, с които се срещаш.
Той кимна замислено, загледан в огъня. След малко музиката се появи отново. Задишах и заработих в ритъм с нея. Постепенно приближих ума си и го оставих да докосне ума на Шишко.
Не смеех да дишам. Боднах иглата в тъканта и изтеглих дългия конец. Шишко дишаше бавно през нос и се взираше в огъня. Не задавах въпроси: оставих Умението му да тече през мен. Не харесал първата среща, никак даже, нито пък дългото подтичване надолу до градчето, нито начина, по който спътникът му го държал за ръкава през целия дълъг и уморителен път. Бил по-висок, стискал го здраво и го принуждавал да върви неудобно извит настрани и прекалено бързо. Краката го болели и устата му пресъхнала от дългата разходка, на която не искал да ходи. Мъжът го разтърсвал, докато Шишко отговарял на въпросите, които му задавали хората в стаята.
Спомените на Шишко съвсем не бяха смътни. Тъкмо напротив — бяха твърде подробни и ясни. Помнеше думите на мъжа толкова добре, колкото и мехура на петата си. Блеенето на някаква коза навън и трополенето на каруци по улицата бяха толкова отчетливи, колкото и гласът на разпитващия. Непрекъснато го разтърсвали, за да получат отговор. Спомняше си много добре както страха, така и объркването си защо се отнасят така с него.
Отговорите на въпросите били смътни колкото от незнание, толкова и от странното му чувство за приоритети. Разказал им за работата си в кухнята. Попитали го на кои благородници прислужва. Шишко не бил сигурен за имената им. Отначало онези изгубили търпение и започнали да мърморят, а един дори наругал довелия го мъж, че им губи времето. После Шишко се оплакал от допълнителната работа — че трябвало да изкачва безброй стъпала заради високия старец с лицето на петна. „Сенч. Лорд Сенч, съветникът на кралицата“ — изсъскал някой. И всички го наобиколили.
Така научили, че Сенч искал дървата да се нареждат по големина — малките цепеници от едната страна, големите от другата, — и че Шишко трябвало да бърше водата, която без да иска изливал по стълбите. Никога не докосвай свитъците. Не разсипвай пепел по пода. Не отваряй малката врата, ако някой може да те види. Само последното им се сторило интересно, но когато другите им въпроси не им донесли нищо, Шишко доловил в гласовете им недоволство. Свил се уплашено, но довелият го мъж настоял, че това е първото му идване и че глупакът можел да бъде научен какво да гледа. После някой му дал и други цели: „Префърцунен джамайлийски благородник с жълта коса и златна кожа. Язди бял кон. И държи за слуга вонящо псе с крив нос и белег на лицето“.
Шишко не познавал нито лорд Златен, нито мен. Но мъжът, който го държал за ръкава, ни разпознал по това описание и обещал да покаже на Шишко кой съм. После поставили в ръката на мъжа злато — тежко злато, което звънкало. И един дал монети и на Шишко — три малки сребърни монети, които също дръннали, когато паднали в шепата му. И предупредил Шишко и безликия слуга, който го държал, че трябва да внимават с „онова вонящо предателско псе. Ще ви убие на място, ако реши, че го следите“.
Усетих черните очи на мъжа, впити в моите. Реех се в Умението сред спомените на Шишко и се опитвах да видя лицето му, но Шишко си спомняше единствено пронизващите очи. „Онова вонящо псе отсече ръката на един човек, когато го видях за последно. Хак! Като кренвирш на масата. А на теб ще стори още по-лошо, ако разбере, че го следиш. Така че много внимавай, глупчо. Не му позволявай да те вижда“. Тези думи, блеещата коза и трополенето на каруците се смесваха с виещия зимен вятър отвън. Някъде звъняха ковашки чукове и определяха темпото.
Докато се връщали към замъка, онзи, дето го водел, пак го предупредил да внимава да не го хване „вонящото псе. Трябва да го следиш, но без да те вижда. Чу ли ме, момче! Издадеш ли ни, не само ти ще умреш, но и аз ще остана без работа. Така че внимавай. Не му позволявай да те види. Чу ли ме? Чу ли ме?“
И докато Шишко се свивал от страх и мърморел, че е чул, онзи му поискал монетите. „Дори не знаеш какво да ги правиш, глупако. Дай ми ги“.
„Мои са си. Каза ми да си купя бонбони с тях. Сладкиш“.
Но онзи го ударил и му взел парите.
Носех се по течението на Умението му и преживявах всичко това с него. Когато слугата го зашлеви така, че ухото му писна, вълната на Умението рязко се издигна и едва не ме погълна. Нямаше смисъл да се опитвам да видя слугата. Шишко избягвал да го гледа, страхувал се, затворил очи под спускащия се юмрук.