Шишко не ме погледна. Говореше на сладкиша.
— Не бива да говоря за него. С никого. Иначе ще ме убият и червата ми ще се изсипят в прахта. — Потупа шкембето си с ръце, сякаш за да се увери, че все още е жив.
Взех гребена и отново го сресах. Това го успокои и той отново се зае със съзерцанието на сладкиша.
— Ще ти скъся косата до брадичката. Така ще ти покрива ушите и врата, за да не ти е студено.
— Да — тихо се съгласи той, изгубен в захаросания си розов унес.
Подстригването на Шишко отново ме накара да се замисля за Хеп. Изведнъж усетих, че някогашното малко момче ми липсва. Когато беше на десет, беше много по-лесно да преценя какво е добро за него. Да го нахраня, да го науча да лови риба, да се погрижа да има чисти дрехи и да е завит, докато спи. Това са повечето необходими на едно момче неща. А младежът е съвсем друго животно. Може би нямаше да е зле да намина да го видя довечера. Сребристите ножици щракаха и неравните кичури коса падаха на пода около стола. Опитах друг подход.
— Знам, че не можеш да ми разказваш за едноръкия. Знам, че не бива да говориш за това. Значи няма да говорим. Дори няма да те питам какви въпроси ти задава. А можеш ли да ми кажеш какво си му казвал ти? Не са ти забранявали това, нали?
— Не-е — унесено отвърна Шишко. Въздъхна дълбоко, отпуснат от докосването ми. — Едноръкият… — каза тихо и образът на Лодвайн изникна в съзнанието ми заедно с музиката.
Беше по-мършав, отколкото го помнех, но беше естествено загубата на ръката, и последвалата треска да му се отразят по такъв начин. Гледаше надолу към мен; за момент това ме обърка, но после възприех гледната точка на Шишко към извисяващия се мъж. Образът беше смътен. Шишко си спомняше повече звуците, отколкото образите; в ума му видяното беше много по-неясно от чутото. Заслушах гласа на Лодвайн в спомена на Шишко и се свих боязливо с него от неодобрителния му тон. „Това ли е източникът ти? Къде ти е била главата, Паджет? Така ли се заемаш с най-важните ми грижи? Няма да ни свърши работа. Няма акъл да запомни собственото си име, та какво остава за друго“.
„Идеална работа ще ти свърши“ — отвърна някой. Сигурно беше въпросният Паджет. „Вече ни каза много неща, нали, глупчо? Старецът го харесва. Нали така, Шишко? Не работиш ли сега за самия лорд Сенч? Разкажи му за лорд Сенч и специалната му стая“. След това явно се обърна към Лодвайн. „Страхотен късмет имаме с него. Когато конярчето го домъкна, и аз си помислих същото като тебе — че е безполезен. Но в крепостта оставят този малоумник да се мотае където му скимне. Знае доста неща, Лодвайн. Просто трябва да знаеш как да ги изкопчиш“. Не можех да видя Паджет през очите на Шишко, но го усещах. Едър тип, по-скоро широк, отколкото висок, заплашителен, способен да причинява болка с ръцете си, без да му се налага да удря.
Тогава се обади друг глас. Женски. „Добра работа ни върши, конярю. Не се опитвай да сменяш… как беше оная твоя поговорка? Да сменяш конете насред брода? Да. Ако искаш онова, което ти предлагаме, не ни пречи да си вършим работата“.
„Чувал съм този глас“, помислих си. Разрових се в паметта си, мъчех се да му намеря мястото, но можех само да определя, че е на някой от крепостта. Задържах тази мисъл за по-късно, тъй като се страхувах да не прекъсна нишката на спомените на Шишко. Беше объркан и уплашен, стреснат от високия мъж с една ръка и притеснен, че всички говорят, сякаш го няма. А в същото време мъжът, който го стискаше за ръката, не го пускаше.
Гласът на Лодвайн беше като блъскане на ковашки чук. „Не ме интересува какво ти върши работа, жено, нито пък ме е грижа за предложението ти. Моето отмъщение си е мое и няма да ти го продам за чуждоземното ти злато. Изобщо не ме интересува онзи Сенч. Искам главата на лорд Златен, да. И проклетата ръка на псето, дето работи за него. Или си забравил това, Паджет, докато се мъчиш да продадеш Петнистите? Че лорд Златен ми дължи живот, а предателският му слуга — ръка?“
„Не съм забравил, Лодвайн. Нали бях с теб!“ Гласът на Паджет беше нисък грохот на колелото на каруца, стържеше от гняв и укор. „Забрави ли, че яздехме един кон и те държах да не паднеш от седлото? Когато тази направи предложението си, си помислих — какво пък, има ли значение как ще умрат? Да й ги дадем и да използваме златото й за нашата кауза, да катурнем фалшивия трон на Пророците“. Гласът му се изпълваше с увереност в собственото му дело, но в съзнанието на Шишко се смеси с далечното блеене на коза.
„Млъквай!“ Гласът на Лодвайн беше горещ и тежък, звънящ като чукове върху желязо. „За мен има значение как ще умрат! Тяхната смърт ми принадлежи! И кръвното ми отмъщение не се продава. «Нашата» кауза ще изчака, докато не бъде постигната моята. Казах ти какво искам, Паджет. Искам да знам кога стават и какво ядат, кога яздят и къде спят. Искам да знаеш кога и къде мога да ги убия. Това искам. Може ли твоят слабоумен да ни го даде?“ Всяка дума се стоварваше като удар и засилваше гнева на Паджет.