„Да. Може. И вече ни е дал много повече от това, ако си направиш труда да ме изслушаш. Онзи лорд Сенч и каквото знае глупчото за него. Това е важното. Но ако искаш само отмъщение, без да се интересуваш какво още можем да получим — какво пък, можеш да си го получиш. Стига да го попиташ както трябва. Кажи му, Глупчо. Кажи му за вонящото предателско куче, което му отсече ръката. Кажи как го нарича старецът. Тогава може би той ще разбере, че докато се е оправял, аз съм свършил за Петнистите повече работа, отколкото той, когато имаше две ръце“.
И тогава Шишко си спомни звука на длан, удряща месеста плът, след което последва гласът на Лодвайн, малко задъхан от усилието. „Помни си мястото, Паджет. Или ще го изгубиш“.
Шишко рязко се дръпна, клюмна напред и се хвана за главата. Заскимтя като животинче и се залюля напред-назад, развълнуван от спомена за насилието.
Захленчи жално и го оставих на мира.
Вдигнах ножицата и гребена над главата му и го зачаках да се успокои. Постъпвах жестоко, като го принуждавах отново да преживява страха си. Не ми харесваше, но трябваше да го направя. Така че зачаках да се поуспокои и колкото се може по-деликатно използвах Умението, за да го върна в онази стая.
— Спокойно можеш да си мислиш за това — казах му. — Сега си в безопасност. Тук не могат да те намерят. В безопасност си.
Усетих по връзката чрез Умението как се намръщва. Съпротивляваше се. Натиснах лекичко. И изведнъж споменът потече отново.
Шишко пое дълбоко дъх и издиша. Продължих да го подстригвам. Докосването на гребена и шумоленето на падащата коса като че ли го вкара в полудрямка. Едва ли някой го бе докосвал много, особено пък с нежност. Мускулите му се отпускаха като на галено кутре. Изсумтя в знак на съгласие.
— И тъй. Какво му каза после? — Говорех колкото се може по-меко.
— А, нищо. Само за стареца. Как да подреждам дървата. Да не тръскам винените бутилки, когато му ги нося. Всяка сутрин да отнасям мръсните чинии и старата храна. Да не му пипам книжата, макар че на теб ти разрешава да ги местиш. Как ми каза да изпълнявам каквото ми кажеш, макар че не искам да идвам при теб. Как искаш да говориш с мен. И те казаха: „Не отивай! Казвай, че си забравил!“ Как понякога говорите нощем.
— Кой говори? Сенч и аз ли? — Движех бавно гребена през косата му и я подрязвах отдолу. Мокрите черни връхчета падаха на пода, а сърцето ми бясно блъскаше в гърлото ми в очакване на следващите му думи.
— Да. Как говорите за Умението и Старата кръв. Как те нарича с друго име. Фицрицарин. Как не ти харесва, че знам за плачещото момиче.
Острият пристъп на страх от изкълченото ми име беше погълнат от споменаването на „момичето“.
— Какво момиче? — попитах тъпо. Копнеех да каже „онова“ или „не знам“. Червата ми сякаш станаха на вода.
— Плаче и плаче — тихо рече Шишко.
— Кой плаче? — отново попитах със свито сърце.
— Онова момиче. Копривка. Дето хлипа нощем и не спира. — Наклони глава и ножицата клъцна повече коса от необходимото. — И сега плаче.
Това опъна тетивата на страха ми още повече.
— Плаче ли?
Предпазливо свалих стените си. Открих се за Копривка, но не почувствах нищо.
— Не. Сега е спокойна — отбелязах.
— Плаче си самичка. На друго място.
— Не те разбирам.
— На пустото място.
— Не те разбирам — повторих с нарастваща тревога.
Той се намръщи напрегнато за момент, след което лицето му внезапно се отпусна.
— Няма значение. Спря.
— Просто така? — попитах невярващо. Оставих ножицата и гребена.
— Да. — Бръкна си разсеяно в носа. — Тръгвам — заяви неочаквано, стана и се огледа. — Не ми яж сладкиша — предупреди ме.
— Няма. Сигурен ли си, че няма да останеш и да го изядеш? — Шокът ме беше направил безчувствен. Беше ли се сетил Лодвайн за истинското ми име? Определено знаеше името на дъщеря ми. Опасността зейваше под нас, а аз си приказвах с тоя идиот за сладкиши!
— Ако го изям, няма да го има.
— Може да има и друг.
— Може и да няма — с неопровержима логика посочи той.
— Имам една идея. — Отидох до една от по-празните лавици на Сенч и поразчистих. Ще ти отделим местенце за теб. Ето така. И ще слагаме нещата на Шишко тук. Така че винаги да си ги намира.
Поради някаква неясна причина му бе трудно да схване идеята. Обясних му по няколко начина и после го накарах да остави сладкиша и перото на лавицата. Той колебливо взе купата. В нея бяха останали само няколко захаросани ореха.