— Това също можеш да го сложиш там — казах. — А аз ще сложа още вкусни неща в нея.
Шишко се подчини, след което застана пред лавицата да се възхищава на свършеното.
— Сега тръгвам — повтори.
— Шишко — започнах внимателно. — Утре, в деня за прането. Ще дойде ли някой да те заведе при Едноръкия?
— Не говоря за него. — Беше непреклонен. Непреклонен и уплашен. Чувах вълнението в музиката му.
— Искаш ли да отидеш, Шишко? Да видиш едноръкия?
— Трябва да ида.
— Не, не трябва. Вече не. Искаш ли да идеш?
Това явно изискваше много мислене.
— Искам си монетите. Да си купя бонбони.
— Ако ми кажеш къде е Едноръкият, мога да ида вместо теб. И да ти дам монетите, и да ти донеса бонбони.
Той се намръщи и поклати, глава.
— Сам ще си взема монетите. Обичам сам да си купувам бонбони. — Отново беше изпълнен с подозрение и отстъпи предпазливо от мен.
Поех дъх и се опитах да запазя търпение.
— Е, значи ще се видим утре на урока.
Той кимна навъсено и излезе. Вдигнах мокрите му панталони от пода и ги метнах да съхнат на стола. Едва ли някой щеше се зачуди на робата му. Тези одежди отдавна бяха излезли от мода в замъка Бъкип, а и слугите, особено нисшите, често носеха старите дрехи на господарите си. Въздъхнах, седнах и се загледах в огъня. Какво да правя?
Искаше ми се да мога да накарам Шишко да ми каже къде е Лодвайн или поне кой го води до водача на Петнистите. Не можех да изтръгна информацията от него, без да го уплаша и да разруша крехкото доверие, което бяхме изградили днес помежду си. Можех да го проследя утре до града, но не ми се искаше да го правя: така щях да го изложа на опасност, ако Лодвайн или някой друг разбере, че съм по петите му. А дори да го проследях до срещата с Лодвайн, какво? Да нападна и да се издам на Лодвайн, или да го оставя да разпитва отново Шишко и да научи още неща за нас? Помислих си дали да не държа под око Шишко, докато човекът от Бъкип не дойде да го отведе в града, а после да заловя посредника. Бих могъл да го накарам да се разприказва, но Лодвайн щеше да се усети, ако срещата се провали. Не исках по никакъв начин да стряскам птичката и да я накарам да отлети, преди да съм приготвил мрежите си. Последната възможна тактика изглеждаше най-проста — да намеря начин да попреча на Шишко да слезе утре до града. Да го разсея с играчки или просто да му намеря работа на място, от което никой не би могъл да го отведе, без да бъде забелязан. Но пък това по никакъв начин нямаше да ми позволи да се приближа до Лодвайн. А отчаяно ми се искаше да се добера до него.
Копнеех да го убия. Няма по-опасен враг от онзи, когото си наранил жестоко. А аз бях отнел не само ръката на Лодвайн, но и закърнелия живот на сестра му, и бях сложил край на напразния им опит да вземат властта. Може би тогава беше мечтал да придобие власт за Петнистите; сега подозирах, че го движи по-скоро омразата му към мен и жаждата да си отмъсти на Пророците. Имаше ли отмъщение, което да му се види твърде жестоко? Съмнявах се.
Скръстих ръце и се намръщих към огъня. Може би бърках. Може би Лодвайн беше дошъл в града само като пратеник на Осезаващите при Кетрикен. Може би шпионирането му бе просто предпазливост. Но се съмнявах. Много се съмнявах.
Не исках да обсъждам това със Сенч. Лодвайн знаеше името ми, заплашваше детето ми. Така че решението какво да правя с него бе мое. Може би Сенч щеше да ми чете конско. Но щеше да е след това, когато Копривка и Предан вече са в безопасност.
Колкото повече обмислях положението, толкова повече се отчайвах. Излязох от стаята на Сенч и слязох в спалнята си. Нито Шутът, нито лорд Златен бяха там. Това изобщо не намали раздразнението ми. Трябваше да помисля, но не ме свърташе на едно място. Взех грозния си меч и слязох до заснежените тренировъчни игрища. Прекрасното оръжие, което ми бе подарил Шутът, остана да си виси на стената като ням и непрощаващ укор за собствената ми глупост.
Изкарах късмет — Вим беше там. Поупражнявах се с истинския си меч и скоро се сгрях. После с Вим взехме затъпени оръжия и се заехме със сериозната тренировка. Вим явно усети, че искам да движа само меча и тялото, но не и езика си, нито пък да затормозявам мозъка си с нещо повече от движенията. Загърбих всичките си грижи и се съсредоточих единствено в опитите си да го убия. Когато Вим рязко отстъпи назад и извика: „Достатъчно!“, си помислих, че просто спира колкото да си поемем дъх. Той обаче докосна с върха на меча си земята и заяви:
— Мисля, че отново си онзи, който си бил навремето. Каквото и да означава това, Том.
— Не разбирам — отвърнах.