Той успя да си поеме дъх.
— Когато започнахме тренировките, имах чувството, че си боец, който се опитва да си спомни какъв е бил. Е, вече си същият. Отново си влязъл в старата си кожа, Том Беджърлок. Мога да ти партнирам, но само толкова. И ще се радвам да продължа да тренирам уменията си срещу теб. Но ако търсиш истинско предизвикателство или някой, от когото да научиш нещо ново, ще трябва да си намериш друг.
След което прехвърли меча в лявата си ръка и пристъпи напред. Усетих как по цялото ми тяло се разлива топлина. От години не бях изпитвал подобна гордост, но тя не беше за самия мен, а защото този ветеран сметна за достойно да произнесе такива думи. Тръгнах си от игрището заедно с всичките проблеми, с които бях дошъл, но и спокоен от мисълта, че може би имам силата да се изправя срещу тях.
Минах през банята, като все още внимавах да не мисля за това какво ще правя по-нататък. Излязох пречистен, с твърда воля и ясен ум. Тръгнах надолу към Бъкип.
Имам конкретни задачи, рекох си. Да видя Хеп. Да купя нож и червен шал. И може би да открия натоварена улица с блееща коза и звън на ковашки чук в далечината.
(обратно)Глава 19 Лодвайн
Както всички знаят, крал Щит бил веселяк, любител на виното и добрата шега. Майсторка на Умението по негово време била Сериозност и той често се шегувал с нея, че била сериозна като името си. От своя страна тя смятала, че прекалено много се отдава на шеги и задевки. Той станал крал, когато тя била на цели седемдесет лета, и заедно с короната си наследил и котерията, подготвена от нея за кралица Схватливост. Те служели добре на майка му, но подобно на своята майсторка, годините им били повече от тези на краля. Той често се оплаквал, че и майсторката, и котерията му се държали с него като с дете, и сигурната заради възрастта си Сериозност отговаряла презрително, че това се дължало на детинското му поведение.
За да се отърве от застаряващия си двор и съветници, крал Щит понякога тайно напускал Бъкип и пътувал предрешен. Облечен като пътуващ търговец, той обичал да се смесва с простите хора в по-долнопробни ханове и кръчми, където с удоволствие разказвал мръсни истории и пеел смешни песни за забавление на простолюдието. Една такава вечер доста прекалил с чашите и започнал да разказва своите истории и неприлични гатанки. В кръчмата работело едно момче на не повече от единадесет, което не било научено на нищо друго, освен как да налива бира и да бърше масите. Но всеки път, когато кралят задавал гатанка, момчето познавало отговорите, при това не само вярно, но и със същите думи, които щял да използва и самият крал. Отначало на Щит не му харесало, че му крадат овациите. Скоро обаче разбрал, че раздразнението му от бързите отговори на момчето доставя на публиката толкова удоволствие, колкото и самите му шеги. Преди да напусне кръчмата, той повикал момчето и тихичко го попитал откъде знае отговорите на толкова много гатанки. Момчето се изненадало. „Та нали ти самият ми ги прошепваше още докато ги задаваше?“
Кралят бил колкото веселяк, толкова и схватлив. Още същата нощ взел момчето със себе си в Бъкип и го представил на майсторката с думите: „Този веселяк вече е навлязъл доста по пътя на Умението. Намери други като него и ми обучи котерия, която може не само да използва Умението, но и да се смее“. И така момчето станало известно като Веселяка, а образуваната около него котерия — котерията на Веселяка.
Слек, „Истории“Беше мразовит ден и отъпканият сняг скърцаше под ботушите ми, докато слизах към града. Когато чух тропота на копита зад себе си, отстъпих да направя път на конника, като в същото време поставих ръка върху дръжката на меча. Славея обаче забави ход и тръгна в крачка с мен. Хвърлих й един поглед, но не казах нищо. Точно нея най-малко исках да видя днес. Тя обаче ме заговори.
— Сенч предаде ли ти съобщението ми?
Кимнах и продължих да вървя.
— И?
— И не мисля, че имам какво да кажа.
Тя дръпна поводите толкова рязко, че конят изпръхтя възмутено. Скочи от седлото, заобиколи коня и застана пред мен. Спрях.
— Какво ти става? Какво искаш от мен? — остро попита тя. — Какво още можеш да очакваш от мен, което вече да не съм ти дала?
Гласът й трепереше и за мое изумление видях в очите й сълзи.
— Аз… нищо. Не… Ти какво искаш от мен?
— Каквото имахме преди. Приятелство. Да си говорим. Да можем да разчитаме един на друг.
— Но… Славея, та ти си омъжена.
— И затова не можеш вече да говориш с мен ли? Не можеш дори да ми се усмихнеш, когато ме виждаш в Голямата зала? Държиш се, сякаш вече не съществувам. Петнайсет години, Фиц. Познавахме се цели проклети петнайсет години, а ти откриваш, че съм омъжена, и изведнъж не можеш да ми кажеш дори едно „здравей“?