Зяпнах я. Славея често ми действаше по такъв начин, но така и не свикнах с това. Изумлението ми се проточи твърде дълго. Тя нападна отново.
— Миналия път, когато те видях… имах нужда от приятел. А ти ме отхвърли. Бях ти приятел, когато се нуждаеше от мен, толкова години! Проклет да си, Фиц. Седем години споделях леглото ти! А ти дори не си направи труда да ме попиташ как съм. И отказа да яздиш с мен, сякаш се боиш да не те заразя с нещо!
— Славея! — викнах, за да прекъсна тирадата й.
Не исках да прозвучи грубо, но тя изведнъж ахна и избухна в сълзи. И навикът от седемте години ме накара да я прегърна и да я притисна до себе си.
— Не исках да те обидя — прошепнах в ухото й. Копринената й коса се обърка върху гърдите ми, познатият й аромат изпълни ноздрите ми. И изведнъж ми се прииска да обясня онова, което тя вече знаеше. — Нарани ме, когато открих, че не съм единственият мъж в живота ти. Може би съм бил глупак изобщо да си помисля подобно нещо. Ти никога не си ми го казвала. Знам, че сам съм се заблуждавал. Но въпреки това бях наранен.
Тя само захлипа още по-силно и се притисна в мен. Конят й се размърда неспокойно и настъпи повода си. Без да пускам Славея, успях да пристъпя настрани и го да хвана. Спокойно. Изчакай — казах му и той леко сведе глава.
Прегръщах я, мислех си, че скоро ще се успокои, но тя така и не спря да плаче. Преди я смятах за безсърдечна. Нехайна бе по-подходяща дума за нея — като дете, което взема каквото си иска, без да мисли за последиците. Знаех за последиците повече от нея и съответно трябваше да се държа по-добре. Зашепнах и тя захлипа по-тихо, за да чува думите ми.
— Искам да знаеш истината за едно нещо. За онова, което казах миналия път: че съм си мислил за Моли, докато си била в обятията ми. Не е вярно. Никога не е било вярно. Беше долно от моя страна, унизително и за двете ви. Когато беше в обятията ми, ти усещаше чувствата ми. Съжалявам, че се опитах да те нараня с лъжа. — Сълзите й не преставаха. — Славея. Говори. Какво има?
— Не е… не е само защото беше жесток към мен. Ами… — Пое треперливо дъх. — Мисля… подозирам… че съпругът ми… Онази вечер каза, че никога не си е помислял колко силно може да пожелае да има дете. Каза го, въпреки че не може да наследи и не се нуждае от наследник. И… и си мисля, че има или може би… — Млъкна, неспособна да изрече на глас най-големия си ужас.
— Че си има любовница ли? — попитах тихо.
— Така си мисля! — изплака тя. — Когато се оженихме, ме желаеше всяка нощ! Е, знаех, че няма да продължи винаги, но когато страстта му се уталожи, той пак… но напоследък сякаш почти не ме забелязва. Дори когато ме няма за няколко дни, пак не е изпълнен с желание по мен. Остава до късно да играе с приятели и си ляга пиян. Рокли, накити, парфюми, както и да се докарам, не дава и пет пари.
Думите й се изливаха заедно със сълзите. Опита се да избърше лицето си с ръкав, но само размаза сълзите. Извадих кърпата си и й я подадох.
— Благодаря. — Избърса си очите. Пое дълбоко дъх, така че раменете й се повдигнаха, и издиша. — Мисля, че съм му омръзнала. Че поглежда към мен и вижда остаряла жена. Стоя пред огледалото, гледам гърдите си, корема, бръчките по лицето ми… Фиц, толкова ли съм остаряла? Мислиш ли, че съжалява, че се е оженил за толкова по-възрастна от него?
Нямаше как да знам отговорите на тези въпроси. Отново я прегърнах през раменете.
— Студено е. Да повървим — казах, за да спечеля няколко мига да помисля. Тя ме прегърна през кръста, докато крачехме, следвани от коня й. Известно време вървяхме мълчаливо.
— Омъжих се за него, за да съм в безопасност, нали разбираш — тихо рече тя. — Най-сетне в безопасност. Не му трябват деца, богат е, привлекателен, намира ме за възхитителна. Веднъж го чух да казва на свой приятел какво удоволствие било, че не му се налага да ме представя по друг начин, освен като своя съпруга. Че всички знаели името ми като менестрел на кралицата. Толкова много се радваше на славата ми, че това ме правеше още по-горда. Когато поиска ръката ми и да бъда завинаги негова, беше… беше като да стигнеш безопасен залив, Фиц. След всичките години скитания какво щеше да стане с мен, когато гласът ми стане дрезгав или изгубя благоволението на кралицата? Никога не съм си помисляла, че за да имам него, трябва да изгубя теб. После, когато ти настоя, че така трябва, ами… ядосах ти се. Мислех, че времето, което прекарахме заедно, е нещо наше. Бях смаяна, че можеш да ми го вземеш, независимо дали го искам, или не. Но въпреки това все още си имах моя лорд Рибар. И си казвах, че да изгубя теб е малка цена за сигурните ми старини.