Замълча за известно време. Мислех си, че е свършила, но не беше.
— А ако си вземе любовница и тя забременее от него или просто ако я намери за по-интересна от мен… тогава ще съм те загубила за нищо и ще остана с празни ръце.
— Славея. Как можеш да си представиш, че кралица Кетрикен и Сенч биха позволили да ти липсва каквото и да било? Знаеш, че винаги ще се грижат за теб.
Тя въздъхна и изведнъж ми се стори остаряла.
— Легло, храна и дрехи на гърба. Да, мога да съм сигурна за тези неща. Но ще дойде време, когато гласът ми ще ме предаде и дробовете ми няма да издържат на дългите тонове. Ще дойде време, когато никой няма да ме намери за привлекателна и желана. И тогава цялото уважение към мен ще изчезне и от Славея Менестрела ще се превърна в Славея Бабката в ъгъла. И няма да съм важна за никого. Никой няма да ме цени. И накрая ще съм сама.
Видях я в друга светлина. А може би това винаги е била единствената й светлина. Славея винаги бе действала единствено в свой интерес. Беше добър музикант, дори отличен, но нямаше онова пламъче, което можеше да й осигури вечната слава. Освен това не можеше да има деца и затова винаги щеше да се бои да не изгуби мъжа си заради чара и плодовитостта на някоя друга. И докато застаряваше и красотата й започваше да помръква, страхът й само щеше да расте. Боеше се, че без деца ще изгуби съпруга си, когато съблазънта й в леглото избледнее. Може би това е бил най-големият ми чар за нея — че винаги я намирах за желана, че тялото й никога не ми омръзваше. Освен това бях нещо, което тя притежаваше, могъща тайна, която й беше известна, както и любовник и мъж, който не иска от нея нищо повече от онова, което тя така леко предлагаше. Лишена от безспорния ми ентусиазъм към тялото й и изправена пред угасващата страст на съпруга си, тя започваше да се пита дали привлекателността й не започва да избледнява. А ето, че аз нито можех да я отмъкна и да я любя един час, за да й докажа, че все още е желана, нито да я уверя, че мъжът й продължава да я обича. Опитах се да измисля нещо, което да й предложа.
Спрях я внезапно, обърнах я и я задържах на ръка разстояние. Престорих се, че разглеждам лицето и тялото й, сякаш я оценявам. Честно казано, можех да я виждам единствено като Славея и като нищо друго. Все пак успях да се ухиля.
— Ако съпругът ти не те намира за желана, значи е глупак. Сигурен съм, че много мъже в Бъкип с радост биха. В това число и аз, ако обстоятелствата бяха по-други. — Опитах се да изглеждам замислен. — Да му го кажа ли?
— Не! — възкликна тя и успя да се разсмее, макар и несигурно.
Хванах я за ръка, за да я държа на по-подобаващо разстояние от себе си. Повървяхме още малко.
— Фиц — тихичко се обади тя. — Още ли ме харесваш? Поне мъничко?
Знаех, че не мога да оставя този въпрос да виси дълго без отговор. А и истината си бе налице.
— Да. — Погледнах я в очите, както вървяхме. — Нараняваш ме понякога. Казваше ми жестоки неща и действаше по начини, които не одобрявам. И аз съм постъпвал по същия начин с теб. Но ти сама го каза, Славея — петнайсет години. Когато хората прекарват толкова дълго време заедно, нормално е да вземем всичко за подразбиращо се. Приемаме като дадени и провалите, и добрите моменти. Колко песни изпя пред камината ми, само за мен? Колко гозби ти сготвих? Петнайсет години познанство минава отвъд харесването и нехаресването, превръща се просто в живот. Често сме били нехайни към чувствата на другия, точно както е при двама ни със Сенч. Защото вярваме, че онова, което сме и което сме научили от всички тези години, е по-важно от гневно хвърлените думи.
— Аз те излъгах — тихо рече тя след кратко мълчание.
— Да. Излъга ме. — Открих, че мога да говоря без враждебност. — А аз те разочаровах. И както аз смятах, че имам право да решавам какво да правя с живота си, независимо от твоето мнение, същото се отнасяше и за теб. Ти се омъжи. Аз избрах да бъда никому неизвестен. И двете решения дойдоха, когато бяхме заедно. Не само твоето. Но нека те уверя нещо. Колкото и години да минат, макар никога повече да не легнем в едно легло, когато остареем, все така ще те ценя. Винаги.
Вярвах ли напълно в казаното? Не. Но въпреки всичко тя бе приятел и беше в нужда. Думите ми облекчиха тази нужда, а не ми струваха нищо. На лицето й се появи усмивка. Беше си лягала с мен поради същите причини, поради които и аз сега й поднасях малките лъжи, които искаше да чуе.
Кимна и нямаше повече сълзи. Повървяхме мълчаливо.
— Какво да правя със съпруга си? — попита тя.
Поклатих глава.
— Не зная, Славея. Още ли го обичаш? Желаеш ли го?
Тя кимна сковано и на двата въпроса.