— О — отвърна тя, очевидно разочарована от липсата ми на интерес към клюките. Менестрелите са вечно жадни да надушат нещо скандално. Често ми беше казвала, че най-добрите песни могат да се намерят в края на следата от слухове.
Помислих си, че ще препусне, но тя отново ме изненада.
— Е, добре. А ти как я караш напоследък?
Въздъхнах тежко.
— Имитирам господаря си. Спя сам, благодаря.
— Че няма ли с кого? — предложи тя и повдигна вежда.
— Славея — казах предупредително.
— О, добре де — разсмя се тя и видях, че отговорът ми по странен начин й вдъхна увереност. Не беше сменена. Като отказвах предложението й, се принуждавах да остана на сухо. Сигурно това й хареса. Прати ми въздушна целувка и се отдалечи. Поклатих глава след нея и продължих надолу.
Няколко минути по-късно ме задмина Любезен Бресинга, който също слизаше към града с доста висока скорост въпреки стръмния път и снега. Не намали и едва ме удостои с поглед. Едва ли ме позна, а и не ми пукаше. Яздеше без ръкавици и шапка, наметалото се развяваше зад него, сякаш му се беше наложило да напусне замъка много бързо. Дали това имаше нещо общо с отказа на принца да яздят сутринта? Може би трябваше да уведоми някого за проваления план? Изругах под нос и забързах след него в снега, но той вече бе изчезнал от погледа ми.
Спрях задъхан. Спокойно, рекох си. Спокойно. Нямаше начин да знам какво става с Любезен. Трябваше да се придържам към първоначалната си идея и да потърся Лодвайн. Подозирах, че междувременно ще разбера и къде е отишъл Любезен.
Най-напред спрях на седмичния пазар. Купих червен шал и сносен нож, като през цялото време подпитвах къде бих могъл да намеря прясно козе месо за джамайлийска гозба, приискала се на господаря ми. Получих доста предложения, но повечето бяха от козарите, живеещи из хълмовете зад Бъкип. Само две се отнасяха за самото градче, а само едно от тях беше край ковашката улица.
Късият зимен ден вече беше към края си. Отслабващата светлина беше добре дошла за мен. Препоръчаният козар имаше само няколко животни, по-скоро за мляко, отколкото за месо. Намерих дома му колкото по упътването, толкова и по миризмата. Приближих тихо в сумрака. През прозореца зърнах семейство с три малки деца, което се готвеше да вечеря. В навеса зад къщата имаше десетина кози. По гредите беше наредено сирене. Най-противното същество наоколо бе начумерен стар пръч със злобни жълти очички. Отдалечих се тихо, питах се дали не съм заблудил сам себе си. Може би звуците, които бях чул в споделените чрез Умението спомени на Шишко, нямаха нищо общо със сегашното местоположение на Лодвайн. Може би ставаше въпрос само за място за срещи, а не за квартирата на водача на Петнистите.
Промъкнах се покрай трите съседни къщи, но открих само готвещи се за нощта семейства. Между един занемарен навес и следващата къща се натъкнах на коня на Любезен. Беше вързан, все още оседлан и от него се вдигаше пара. Може би бе оставен тук, за да не бие на очи? Замръзнах. Ако приближавах бърлогата на Лодвайн, със сигурност щеше да има Осезаващи на пост — както хора, така и животни. Нищо чудно някой вече да ме следеше. При тази мисъл по гърба ми потече пот. В следващия миг си дадох сметка, че не мога да направя нищо по този въпрос. Приближих, като се мъчех да заглуша стъпките си в неотъпкания сняг между постройките.
Чух по улицата да приближава кон. Малцина яздеха по улиците на Бъкип. Стръмните павирани улици са неподходящи за коне, освен това е скъпо да се държат в град, където са на практика неизползваеми. Доколкото можех да преценя по звука, конят беше едър и тежък. Звукът от копитата спря пред къщата. Почти незабавно се отвори врата. Някакъв тежък тип излезе на верандата и посрещна ездача с:
— Вината не е моя. Не знам защо е дошъл, не казва. Само повтаря, че иска да говори с теб.
Познах гласа от спомена на Шишко. Беше гласът на първия, при когото го бяха завели.
— Аз ще имам грижата, Паджет.
Гласът на Лодвайн. Тонът му беше рязък. Чух го как слиза от коня. Клекнах зад коня на Любезен.
— Чук, иди с него — каза Лодвайн на коня си и видях минаващата сянка на свързаното му животно, докато здравенякът го отвеждаше към паянтовия навес. Познах го веднага: бях го виждал да язди до Лодвайн. Водачът на Петнистите влезе и затръшна вратата след себе си. След малко се върна и Паджет.
Къщата беше добре построена, цепнатините в стените бяха запушени, а капаците на прозорците — затворени заради студа. Не можех да видя какво става вътре, но гласовете долитаха до мен. Не можех да различа думите. Клекнах в сянката между постройките и долепих ухо до стената. Заслушах се.