— Каква е тази глупост да дойдеш тук? Казано ти беше никога да не идваш и да не се мъчиш да се свързваш с мен. — Гласът на Лодвайн бе изпълнен с гняв.
— Дойдох да ти кажа, че с уговорката ни е свършено. — Стори ми се, че разпознах гласа на Любезен, макар да бе станал писклив от ужас.
— Така ли мислиш? — изръмжа Лодвайн заплашително.
Любезен отговори, но не чух какво. Явно беше нещо непокорно, защото Лодвайн се изсмя и рече:
— Е, сбъркал си. Аз определям кога свършва уговорката. А когато свърши, това ще е защото си престанал да ми бъдеш от полза. А ще разбереш, че си престанал да си ми от полза, защото ще изгубиш живота си. Разбра ли намека ми, Любезен Бресинга? Бъди полезен, момче. Заради майка си, ако не заради себе си. Какви новини ми носиш?
— Заради майка ми — никакви. Нито сега, нито за в бъдеще. — Гласът на Любезен трепереше от страх и решимост.
Както много добре си спомнях, Лодвайн беше директен тип. Явно се беше научил да използва добре лявата си ръка. Чух как тялото на Любезен се блъска в стената.
— И защо така, момче? — любезно попита Лодвайн.
Отговор не последва. Зачудих се дали не е убил момъка с един удар.
— Вдигни го — заповяда Лодвайн на някого. Чух звука от влачен по пода стол, вероятно за Любезен. След малко Лодвайн продължи:
— Попитах те нещо, момче. Защо изведнъж реши да станеш предател?
Любезен фъфлеше — Лодвайн сигурно го беше ударил в зъбите.
— Не съм предател. Нищо не ти дължа.
— Така ли? — Лодвайн се изсмя. — Майка ти е все още жива. Не си ли ми длъжен за това? Ти си все още жив. И за това ли не си ми длъжен? Не бъди глупак, момко. Да не вярваш в лъжливите обещания на Планинската кралица? Че иска да ни изслуша, да направи живота ни по-добър? Пфу! Иска да ни подмами, както се подмамват плъхове с отровено зърно. Мислиш, че съм заплаха за вас, че мога да ви убия, като ви издам. Да, мога да го направя. Но само ако вие ме предадете първи. Засега те държа изкъсо, но и те защитавам. И съм много по-разумен в сравнение с някои от Петнистите. Бъди благодарен, че ги държа за юздите. Така че стига глупости. Двамата с теб имаме твърде много общи неща, за да заставаме един срещу друг. — Тонът му стана искрено заинтересуван. — Добре де, защо е всичко това?
Любезен изсъска някакво обвинение, но не успях да го чуя.
Лодвайн отново се изсмя.
— Така значи. Тя е жена, момиче, при това една от нас. Знам, че е трудно за момък да мисли за собствената си майка като за жена, но тя е жена, при това привлекателна. Би го приела и като комплимент, и като напомняне. Живяла е твърде дълго отделно от нас, отричала е каква е, общувала е с „благородници“, сякаш те или тя самата са по-добри от нас. Сега всичко се връща, както е било, Бресинга. Смятайте се за късметлии, че отново ви приехме за свои. Когато дойдем на власт, онези от Старата кръв, които се отричат от магията си, обръщат гръб на себеподобните си и дори ни предават на мръсните Пророци… всички те ще умрат. Ще умрат в собствения си Кралски кръг, точно както оня мръсник Славен изби толкова много от нас. И за какво? Защо толкова много от родителите ни изгубиха живота си в онези кръгове? За да се сдобие с Осезаващ отстъпник, който да му залови Осезаващото Копеле. Крайно време е Пророците да си платят за това.
И докато притисках ухо към студеното дърво и клечах в мразовития мрак на нощта, отново изпитах познатото призляване. Да. За пореден път миналото на Пророците се беше върнало да ни преследва. Защото казаното от Лодвайн бе истина. Славен толкова ме мразеше и се страхуваше от мен, че беше решил, че единственият начин да се добере до мен бе да намери Осезаващ, който да му помогне. Болезненият белег на гърба ми беше от стрелата на онзи човек. Но никога не си бях помислял, че зверствата на Славен срещу Осезаващите могат да се припишат на сметката на Пророците.
Гласът на Любезен бе тих, но ясен.
— Не го приема „като комплимент“, а като обида и най-гнусно оскърбление. Ти ме принуди да живея в Бъкип, да шпионирам за теб и да я оставя сама и уязвима. Ти я лиши от верни слуги и истински приятели. А сега твоите хора я позорят, все в името да я върнете към вашите „петнисти“ корени. Е, тя не го иска, аз също. Ако имаш предвид това, когато говориш за задруга на Старата кръв, предпочитам да не съм един от вас.
— Ох, момче — почти лениво рече Лодвайн, — или си глупав, или не можеш да слушаш. Отговори ми на следния въпрос. Какъв си, ако не си един от нас?
— Свободен — озъби се Любезен.
— Грешка. Мъртъв. Убий го, Паджет.
Беше блъф. Сигурен бях, както бях сигурен, че Любезен го взема за истина. Щяха да му изкарат акъла и отново да го направят покорен. Нямах никакви основателни причини да го пазя от тях, независимо дали щяха само да го пребият, или да му отнемат живота. Може би, с изключение на това, че беше момче, принудено и притиснато от обстоятелствата. Така че стомахът ми стана леден и зъбите ми заскърцаха заради онова, което щеше да му се случи.