И в същия момент вълната на Умението откъм Предан едва не ме стовари на земята. Намери Любезен Бресинга. В голяма опасност е. Моля те, Том, тръгвай веднага. Мисля, че е долу в града. Тревожното послание на принца беше като отприщен порой. Смътно осъзнах, че музиката на Шишко замлъква от изумление.
Събрах си акъла и отговорих. Близо до него съм. В опасност е, но не чак толкова голяма. Как разбра?
Агонизиращата му мисъл сгази мозъка ми. Котката му ми каза. Любезен ми я донесе в чувал и ме помоли да я пазя в стаята си и да не я пускам по никакъв повод. Това беше услугата, за която ме беше помолил. Каза, че трябва да иде някъде, където не може да я вземе. Том, не чакай. Котката казва, че опасността е истинска, съвсем истинска. Ще го убият.
Ще го защитя. Обещах и вдигнах рязко стените си, за да го махна от себе си. В следващия момент вече тичешком заобикалях малката къща. Странно как разбирането на човек може да се промени коренно само за миг. Любезен се беше решил на тази конфронтация със съзнанието, че ще умре. Беше го замислил. Затова беше занесъл котката си при Предан — за да не се хвърли да го защити и да загине. Грозният ми меч вече беше в ръката ми, когато блъснах с рамо вратата и я отворих. Някакъв мъж рухна и вътрешностите му се изсипаха между пръстите му. Не беше въоръжен, нито ме заплашваше, просто се оказа на пътя ми. Втурнах се в стаята.
От пръв поглед разбрах, че Любезен е прав. Лодвайн седеше на масата с чаша вино пред себе си и гледаше как Паджет душѝ момчето. Здравенякът се наслаждаваше. Беше достатъчно силен, за да го довърши бързо, стига да иска. Но вместо това беше застанал зад Любезен, беше го хванал за гърлото и го бе вдигнал във въздуха. Момчето риташе, а палачът му стискаше все по-силно. Лицето на Любезен бе мораво, очите му щяха да изхвръкнат от орбитите, ноктите му драскаха безсилно по защитените с кожени гривни ръце на Паджет. Някакво гадно дребно куче с къса козина джавкаше радостно около тях и се мъчеше да захапе Любезен за крака. Гледката събуди в мен червената ярост на битката. За миг усетих как гърдите ми се изпълват с нея и чух грохота на собственото си сърце. Всички други мисли изчезнаха. Щях да ги убия и двамата.
Лодвайн се беше облегнал в стола си и гледаше изпълнението. Щом ме видя, спокойно нареди на Паджет: „Довърши го“, стана и извади с плавно движение меча си, за да посрещне атаката ми. В следващия миг ме позна и изражението му се промени. С крайчеца на окото си видях как пръстите на Паджет се впиват в гърлото на момчето.
Можех да отбия атаката на Лодвайн или да спася живота на Любезен, но не и двете. Масата беше между Любезен и мен. Засилих се, скочих върху нея на едно коляно и окървавеното острие на меча ми мина покрай Любезен и се заби дълбоко в гърдите на Паджет. В същия миг мечът на Лодвайн ме прободе от дясната страна на гърба ми, малко под ребрата. Изкрещях и се претърколих настрани. Замахнах към него, но в удара ми нямаше сила. Изтърколих се от масата — и извадих късмет, защото вторият удар на Лодвайн беше висок и не улучи. Поех дъх и изкрещях на Любезен: „Бягай!“. Любезен се държеше за гърлото и хъркаше. Паджет бе рухнал на колене и се мъчеше да спре с длани ярката кръв, която шуртеше от гърдите му, а кучето му квичеше и подскачаше до него.
Лодвайн заобикаляше масата с меч в ръка. Претърколих се под нея и щом се озовах от другата страна, скочих на крака. Масата беше помежду ни, но Лодвайн беше висок и стигаше надалеч дори с късия си меч. Отдръпнах се, за да избегна удара.
— Ще те убия, предателско копеле — злорадо ми обеща той.
Думите събудиха вълка в мен. Болката не беше прогонена — просто престана да е толкова важна. Първо убий; после си ближи раните. И се озъби повече от него.
— Аз пък няма да те убивам — обещах му ласкаво. — Ще ти отсека и другата ръка и ще те оставя жив.
Проблесналият в очите му ужас ми показа, че думите ми са захапали кост. Хванах ръба на масата, надигнах я и я блъснах напред. Тя се наклони към него и я блъснах още по-силно. Той се препъна в нещо, в Паджет или в полудялото му куче. Можеше да пусне меча, за да запази равновесие. Но направи глупостта да го задържи и падна. Използвах преимуществото и изритах масата отгоре му, така че заклещих краката му под нея. Паднал по гръб върху Паджет, Лодвайн замахна към мен, но в удара му нямаше сила. Избягнах го, както и обратния замах, след което скочих върху масата и го приковах с нея на пода. Хванах дръжката на меча си с две ръце и го забих в гърдите му. Той изкрещя и чух как бойният му кон повтори писъка. Мечът се хлъзна и се извъртя, докато го натисках с цялата си тежест, мина между ребрата и разкъса вътрешностите. Лодвайн още крещеше, така че издърпах оръжието и го наръгах отново. Този път в гърлото.