Отвън се чуваха викове и нещо като далечна буря. Някакъв кон цвилеше яростно.
— Тоя кон полудя! — викна някой.
— Викайте градската стража! — изкрещя друг.
От звуците реших, че конят на Лодвайн рита стената на навеса и се мъчи да се освободи, за да е до Лодвайн. Самият Лодвайн вече умираше, сърцето му изпомпваше кръвта и живота от гърлото му, очите му бяха изпълнени с ярост и ужас. Внезапно ме осени догадка и се обърнах към Любезен.
— Нямам време да ти помагам. Ставай и излизай през задната врата. Избегни стражите и се връщай в Бъкип. Кажи всичко на Предан. Всичко, ясно ли е?
Очите на момчето бяха пълни със сълзи, но не беше ясно дали от страх, ужас или от доскорошното душене. Кученцето на Паджет се хвърли към мен, когато тръгнах към вратата. Събрах сили, обърнах се и го смазах с пета. То изквича и не помръдна повече. Дали и Паджет си отиде със смъртта му? Не знаех. Но докато излизах с олюляване на улицата, видях коня на Лодвайн да се блъска в дървената ограда на навеса. От другата страна на улицата децата на козаря се бяха струпали на вратата и го гледаха зяпнали. В свирепото си желание да се освободи конят бе направил на трески дъските с огромните си копита. Това беше разклатило и без това паянтовия навес, така че сега той се рушеше и затрудняваше опитите на животното да си пробие път през стената още повече.
Но това не беше само кон. Вече не. Осезанието ми към него беше объркващо — усещане за кон и човек в едно цяло. Видях как жребецът изведнъж се дръпва назад от направения отвор и оценява положението с човешка интелигентност. Не можех да му дам време да измисли как да се измъкне. Закрещях и затичах към него, без да обръщам внимание на ужасените хора по улицата. Бойният кон се опита да се изправи на задните си крака и да ме смаже с копитата си, но навесът бе нисък — не бе замислен за животно с такива размери. Надигането на задни крака откри гърдите му и аз опрях дръжката на меча в собствените си гърди, натиснах и забих острието колкото се може по-дълбоко.
Конят изцвили и вълната Осезаваща ярост и омраза едва не проби стените и ме отблъсна. Отлетях назад. Мечът остана забит в гърдите му. Конят се заблъска в разцепените дъски. Ако навесът не го беше заклещил, щеше да ме убие, преди да умре. Накрая рухна, с бликнала от устата и ноздрите кръв; в същото време пристигна градската стража. Факлите им се понесоха в зимната нощ и хвърляха странни сенки, които танцуваха около мен като готвещи се за скок вълци.
— Какво става тук? — сърдито попита старшият и когато ме позна, се озъби. — За втори път ми създаваш проблеми. Това не ми харесва.
Опитах се да измисля обяснение, но десният ми крак изведнъж се подгъна и паднах на отъпкания сняг.
— Вътре има двама убити! — изкрещя някой. Едва извъртях глава и видях пребледняло момиче в униформа на стражата да излиза от къщата. Примигнах и напрегнах очи към тъмното. Конят на Любезен беше изчезнал. Или беше побягнал, или момчето беше успяло да се измъкне. Опитах се да се размърдам и изведнъж усетих горещата кръв по хълбока си. Притиснах с ръка раната.
— Ставай! — излая старшият.
— Не мога — изпъшках. Вдигнах окървавените си ръце. — Ранен съм.
Той поклати сърдито глава и усетих, че страшно му се иска да ми добави още някоя рана. Явно приемаше работата си твърде присърце.
— Какво стана?
Мъчех се да си поема дъх и с благодарност видях как синът на козаря изтича бос навън и объркано завика, че конят полудял и се опитвал да се освободи от навеса, а после съм се появил аз и съм го убил. Снегът под мен ставаше мокър и топъл, а нощта все по-черна.
Том? Трескавото Умение на принца се просмука през рушащите се стени. Том, ранен ли си?
Махай се!
Старшият се надвеси над мен.
— Какво стана?
Не можех да измисля лъжа. И казах истината.
— Конят полудя. Трябваше да го убия.
— Това вече го разбрахме. А хората в къщата?
Том? Ранен ли си?
Опитах се да отговоря на принца, но болката вече ме заливаше на вълни. Опитах се да се дръпна от нея, но огромният й шип ме прикова на заснежената улица. Около нас се събираше тълпа. Оглеждах лицата с напразната надежда да намеря някой, който да ми помогне. Но те само ме зяпаха с опулени очи и отворени уста, сочеха и говореха възбудено. И тогава видях познато лице. Само за миг тя пристъпи към мен и на лицето й сякаш беше изписана искрена загриженост. Хеня, прислужницата на нарческата, се мръщеше надолу към мен. А когато погледите ни се срещнаха, рязко се обърна и се стопи в тълпата.